Топ новини:

Градски хави: По стъпките на невидимото или една минута в миналото

30 Юни 2020 коментара Стефан Попов;
Градски хави: По стъпките на невидимото или една минута в миналото

Години преди времената на инфлуенсърите,  когато в Пловдив още се говореше на „майна“, а не на „брат“ и хората сами избираха какво да харесват, без някой гуру да им го спусне през социалните мрежи, а градският пейзаж представляваше смесица от рокендрол, частушки, първобитен рап и неугасващо диско.

Хипарите още бяха на Античния, в „Москва“ вече се цъкаше билярд, „Капоне“ прохождаше, а в агитките на Ботев и Локо най-колоритните фигури бяха Бъбрека и Сандокана.

Жълто-черни и черно-бели още ходеха заедно на мачове, носейки към стадионите фунийки със семки, карти за белот и транзистори, за да следят какво става по другите мачове.

Младите тепърва започваха да скачат в  синьо с „времето е наше“ и бленуваха Америка, а бабите и дядовците им в червено се чудиха какво се е объркало.

Ромите още не знаеха, че са роми, уличното изкуство се събуждаше за живот, а още никой не беше чувал и виждал пърформансите в стил „да изчезнеш за 60 секунди“.

Срещите бяха под Часовника на пощата и пред кино Балкан, а социалните контакти започваха с подсвиркване под нечий прозорец или тераса. Телефоните бяха аналоги, а 032 беше запазена пловдивска марка.

Хлапетата дъвчеха „Турбо“ и събираха картинки с коли, а батковците и каките залитаха по маратонки „Торшън“ и дънки „Пирамид“.

„Робинята Изаура“ още не беше сериал за расисти и улиците опустяваха, за да видят какво си е наумил отново злият Леонсио.

Телевизорите бяха с външни антени, голяма част от които се преправяха всеки месец след набезите по покривите на младата кръв, която си правеше от тях истински бойни оръжия за игра на фунийки.

Джамените не бяха изчезнали, а печалбата на „сирийки“ от някое стрелбище предизвикваше истинска завист в останалите, докато стъкленото топче поваляше капачките в калния триъгълник.

Футбол се играеше по градинките пред блокове и къщи от сутрин до вечер, а карането на „балканче” на задна гума беше задължително условие, за да си готин.

Растеше се със „Синьо лято“, „милион и едно желания“ и „Арабела“, а филиите с лютеница все още не бяха табу из прашните улици.

В рейсовете нямаше климатици, а в тролеите всеки си знаеше, че ще пътува малко по-дълго, тъй като „тирантите“ им падаха почти на всеки завой. Все още се чуваше „другарко“ и „другарю“, младите остъпваха място на възрастните да седнат, а дамите оценяваха същия жест от мъжете като кавалерски, а не сексистки.

Паветата по улиците бяха градска гордост и все още имаше майстори, които знаеха как да ги пренареждат. Асфалтът беше „лукс“, на който се радваха само в „Тракия“, а в магазините за хранителни стоки тепърва започваха да си пробиват място и корекомските стоки.  

По хорските врати все още всички бяха „образцов дом“, а Хисарският поп и „Кристал“ продължаваха да се мъчат да пробият градските стени, далеч преди „Тайсън кючек“ да отвори широко портите на балканските нрави.

Замунда пееха „О густо, майна, хубав край, на гадже викат чай“, а слънцето над Альоша печеше ли, печеше .

Такива ми ти работи в Пловдив...

тагове: Пловдив, минало, история, град, легенди