Топ новини:

Под прицел: Да обезглавиш историята!

15 Юни 2020 коментара Видин Сукарев;
Под прицел: Да обезглавиш историята!

Този въпрос винаги е бил актуален, но сякаш в последните дни злободневността му се изостри

Поне за всеки мислещ и културен индивид би трябвало да е така. Много съжалявам, че ще бъда обвинен от защитниците на противоположната страна в обида – че са немислещи и некултурни, но поемам риска. А и това е прекалено слабо казано, не съм сигурен заради тези низки страсти дали въобще това са индивиди на човешкия род, или представители на някакъв друг оформящ се клон на еволюцията – Homo destructantes например. Това не е прецедент, донякъде.

В праисторически времена Homo sapiens са унищожили Homo neanderthalensis. Силно се надявам да не се стигне до сериозни катаклизми, макар че факт е – до унижожаване вече се стига. На паметници, а оттам и евентуално на историческа памет. Не случайно в повечето езици, с които съм запознат думата паметник е с корен от памет. Паметникът, разбира се, не е поникнал от само себе си. Той отразява определен политически мироглед, конюнктура, визия – неща, които в исторически план са преходни (то кое ли всъщност не е), но в крайна сметка паметникът и всяка друга мемориална конструкция има и друга – много по-важна функция, като свидетелство за точно тези характеристики на времето, които са довели до тяхното издигане.

Очевидно рушителите не могат да осъзнаят, че паметникът разказва за историческото минало или насочва интереса към него. А то трябва да се помни. Това е историята – учителката на живота. Един от обектите на вандализъм са паметници в Южните щати на военни дейци от Гражданската война. Благодарение на тази война и победата на Севера в нея САЩ се превръщат в днешната суперсила. Нима там няма паметници на Линкълн, на Хариет Бичър Стоу, на други аболюционисти, на Юлисис Грант?

Паметниците трябва да напомнят за времето, не да се възприемат само и единствено като символи на почит и величие. Генералите на Юга са имали кауза. Правилна или не те са я защитавали и това трябва да се помни. Сега, доколкото съм информиран, книгата на Маргарет Мичъл „Отнесени от вихъра“ и едноименния филм, заснет почти веднага след нейното излизане, също са под заплаха. Защо? Защото възкресяват спомена за живота в южните щати, за страданията на хората от войната и т. нар. Реконстукция, както се нарича окупацията на Севера. Какво да се направи? Тези събития и отношения, хора и нрави са съществували. Историческата наука, образованието, интелигентните хора имат право да знаят за това. Всъщност ВСИЧКИ трябва да знаят, или поне информацията да е налична за всеки, който се интересува.

Истерията достигна дотам, че се бутат и оскверняват паметници на Христофор Колумб, откривателят на Новия свят; на Уинстън Чърчил, вдъхновил света за борба срещу силите на злото, проповядващи национална и расова дискриминация. Благодарение на реда, създаден в следвоенна Европа, в момента голяма част от нейното население е с нетрадиционния за историята на континента цвят на кожата. Потърсили по-добър живот от този в бившите колонии, където техните деди са били експлоатирани и потискани, сега няколко поколения по-късно потомците се борят срещу расизма. Къде? В центъра на най-културните, демократични и цивилизовани съвременни общества. Там няма закони ли? Съвсем не. Няма права? Надали. Не! Това е протест за абсолютно друго. За нов ред. За подмяна на историческото минало и памет.

Снимка: интернет

Тенденциите на признаване и утвърждаване права на най-различни расови, етнически, социални, сексуални и прочие общности в съвременните цивилизовани страни са развиват в огромна прогресия в последните няколко десетилетия. Но винаги се оказва, че има още нещо, което не е направено. А историческото минало, неговото изучаване и интерпретация са в основата на всяко общество. Всяка нация се вдъхновява от него, понякога от успехи, понякога от загуби и има право на това. За да съществува като нация. Например химните на разични държави. В много от тях едно към едно се призовава към насилие. „Нека напоим полята с нечистата кръв на нашите врагове“, гласи част от припева на „Марсилезата“. Враговете е ясно кои са. Може би скоро ще възроптаят и ще започна пренаписване и на тези национални символи.

В това отношение в България сме добре. Химнът ни е миролюбив и възпява красотата на Родината. Засега няма и протести. Вероятно и защото сме по-назад в развитието си в немалко отношения, но това сякаш все по-често вместо недостатък ще се оказва предимство. По отношение на заличаването на историческа памет обаче сме на далеч по-водещо място. Ако не пионери, на практика сме в челните редици.

Любимият, прекрасен Пловдив е много показателен пример. Хилядолетният град е свидетел на множество посегателства срещу историческата памет. Някои са твърде отдавна и тя вече е заличена безвъзвратно. Други обаче се съвсем отскоро и си заслужава да се припомнят. Цяло едно поколение порасна без да помни времето на социализма и първите години след него. През 90-те Пловдив беше синя столица и многобройни тълпи, ръководени от пламенни политически водачи протестираха срещу символите на комунистическото минало. Няколко десетилетия преди това пак тълпи са приветствали „народната власт“ с нейните нови паметници и имена на обществени обекти. За българската история и народопсихология е типично минаване от една крайност в друга – „от мегаломанията към нихилизма“, както казваше проф. Николай Генчев. В ново време се заличиха елементи на местната памет на градското пространство със съвсем лека ръка. Повече или по-малко всеки над 35 годишен пловдивчанин знае за тези действия и техните вдъхновители. Един от основните беше пловдивски кмет и днес е депутат – Спас Гърневски. Той посвети много сили и енергия на събарянето на Паметника на съветсткия войн, а в годините преди 1990 г. го е възхвалявал в поезията си. 

Снимка: Lyon Visuals

Изразът „българска работа“ датира поне от XI век. Като първи негов автор е регистриран охридският архиепископ Теофилакт. Тази формулировка, както знаем, има много проекции, за съжаление обикновено в негативен план. По време на синьото управление на Пловдив бяха преименувани улици, площади, булеварди, квартали. Премахнаха се и множество паметници. Не може да се каже че нищо не остана, но реконкистата е факт.

Всичко това се представяше като акт на възмездие срещу тоталиталното потисничество, както и на възстановяване на справедливостта. Преименуването винаги и от всички власти се представя като тържество на историческа истина. Преименуването си е стар нашенски проблем на идентичността. Започва след Освобождението, когато различни маркери на градската памет, свързани с турско и гръцко езиково наследство се подменят с български. Това е едновременно целенасочен, но и в много отношения стихиен процес във връзка с увеличаващото се българско население на града и намаляването на тези два традиционни за него етноса.

След 9 септември 1944 г. на стихийността се слага край. Така е и след другата повратна дата 10 ноември 1989. Тук обаче идва отново „българската работа“. В крайна сметка най-вече поради некомпетентност (и за щастие) имена на улици се запазват, някои дори от османско време – например улица „Мусала“, която съвсем не е наречена на най-високия връх. По същата причина сега остават и имена от времето на соца. Забавно свидетелство за историческите познания на служителите от администрациите, отговорни за „демократичните“ преименувания, е съществуването и до днес на ул. „Иван Перпелиев“, а това е кметът който през 1947 г. премахва старите имена на пловдивските улици. Увлечението тогава е толкова голямо, че се сменят имена като „Царева ливада“, „Цар Иван Александър“, „Калоянов връх“; на възрожденци като „Георги Данчов“ и дори „Загоричани“, родното село на основателя на комунистическата партия Димитър Благоев. През 90-те години много от имената са възстановени, но некомпетнтността си остава. Не се възвръща например името „Каймакчалан“, а това е място на епична битка през Първата световна война, в която участват и две дружини от пловдивския 43 пехотен полк; над 200 негови войници и сержанти, както и няколко офицери остават завинаги там, на 2500 метра надморска височина. Няколко убити има и от други пловдивски подразделения. Нима тези хора не заслужават почит. Като се има предвид и положението с липсата на паметник на загиналите във войните в нашия град, какъвто има почти във всяко село.

Ето, че отново се връщаме на паметниците. Те са далеч по забележими от имената на улици, площади и други елементи на градското пространство и инфраструктура. Между Освобождението и 9 септември в Пловдив по различни причини няма много паметници, но във времето на комунистическото управление се извършва огромно строителство на такива символи. Героите на властващата идеология са почетени в ститици скулптури и паметни плочи. След 10 ноември обаче повечето изчезнаха. Напълно неправилно според мен. Те трябва да се съберат и изложат някъде. Това е минало, памет, разходвани средства. Немалко от тези хора са направили и полезни неща за града ни – такива са Васил Коларов, Стефан Кираджиев, Никола Гълъбов, Рангел Димитров, но дори и да не са. Това е част от миналото. На постамента на паметника на пловдивската комуна пред общината на пл. „Ст. Стамболов“ сега има кашпи с цветя. А тази комуна е дошла на власт с избори през 1919 г. и е провеждала политика в подкрепа на социалната несправедливост и бедността след войната. Нали искаме да възстановим тютюневия град.

Той не е само красиви фабричини и складови постройки и богати великодушни предприемачи; часто от него е пловдивският пролетариат, който се е трудил, борил се е за права със стачки и демонстрации. Както преди, така и след 9 септември. 

Снимка: интернет

Премахването на паметниците през последните три десетилетия доведе до естествена реакция за земенянето им с други. В Пловдив редовно се подемат инициативи за направа на паметници и паметни плочи. С повод и без повод. Направи се паметник на хан, пардон, кан Крум. За който въобще не е сигурно дали е вкарал града в границите на държавата. Имаше проекти и конкурс за паметник на цар Калоян, но инициативата замря. Този владетел в национален план е велик герой и държавник, но Пловдив поне две десетилетия не може да се съвземе от жестокостите, на които е подложено населението след превземането му от победителя на кръстоносците. Не може да се каже, че има място за паметник тук. Сега има инициатива за поставяне на паметна плоча върху дома, в който са живяли от 1954 до края на живота си родителите на Христо Явашев – Кристо. Този велик творец е прекарал немалка част от детството и младостта си в нашия град. Но дали заслужава такава почит с нежеланието си да се въне в България и да говори на български е друг въпрос. 

Властимащите рядко, да не кажем никога, се допитват трябва ли да има паметник или не. Но един път издигнат той вече е част от историята и не трябва да се премахва. Допустимо е да се премести, но хубав – лош това е свидетелство, исторически реликт. Може да е място за поклонение, възпоменание или протест, но общество което унищожава места на паметта е нездраво. Организаторите на такива посегателства на практика не се отличават с нищо от човеконенавистните режими на нацизма, комунизма и ислямска държава. А виждаме, че се посяга на национални символи, на мемориали на хора, изградили благосъстоянията на самите общества, в които живеят протестиращите и охолно ползват от тях. Тук обаче навлизаме в частни случаи, а важен е принципът – Не посягайте срещу исторически символи и свидетелства, каквито и да са те!

тагове: пловдив, история, памет, традиции, българия, европа, демокрация, война, стачка, герои, символи