Топ новини:

Под прицел: Възходът на Цензурата

24 Юни 2020 коментара Видин Сукарев;
Под прицел: Възходът на Цензурата

Ако преди две десетилетия някой ми беше казал, че след време в България, член на ЕС, ще пиша материал срещу цензурата и то не у нас, а в държави стожери на демокрацията като Великобритания, Швеция и САЩ, нямаше как да си помисля, че този човек е добре умствено и психически.

Но в прекрасното ни съвремие заради обвинения в расизъм и други форми на дискриминация се редактират класически литературни произведения, спират се филми. За тези, които сме живели в условията на тоталитарно общество, това не е нещо ново, но нали точно заради това се стремяхме да се присъединим към тези напреднали страни, да станем част от тяхното политическо и цивилизационно семейство. А сега? Каква е разликата? Къде?

Кадър от филма "Тютюн"

В гимназията учихме по програма романа „Тютюн“, беше през първата половина на 90-те, в условията на много остатъци от старата политическа система. Аз никак не обичах да чета, а и да правя каквото и да е друго по задължение, но учителката знаеше как да ме мотивира. Взех дебелата книга от рафта на домашната библиотека (тогава повечето хора имаха такива неща в домовете си) и я прочетох. На един дъх. Бях силно впечатлен от произведението и с нетърпение очаквах да започнем да го обсъждаме в час, но очевидно съм имал значителни пропуски в подготовката, защото се оказа че съм прочел редактирана версия на книгата, която авторът издава под натиска на тогавашните управляващи. А аз харесах комунистическите герои. Израстнал съм с такива. Но децата, пък и учителите, са жестоки и към мен се насочи богат репертоар от упреци и подигравки.

Така че книги не се „редактират“ от скоро. За научните изследвания да не говорим. В българската историография е христоматиен примерът с изследването на проф. Христо Гандев „Българската народност през XV век“. В нея, при опит за изчисление от типа: ако надморската височина е равна на нула, на колко е равна дълбочината на Марианската падина?, авторът установява, че по време на османското завоевание и първото столетие от владичеството българската народност претърпява загуби от 680 хиляди души. Това е в първото издание, излязло през 1972 г. Тогавашната конюнктура  налага да се докаже, че османското нашествие е унищожително и почти пагубно. След 15 години обаче идва времето за възродителния процес и вече се набляга на приемствеността, че голямата част от съвременното мюсюлманско население произхожда от българи християни. Така че по същата формула във второто издание през 1988 г. загубите са сведени наполовина.

Илюстрация от книгата "Десет малки негърчета"

Тогава обаче България беше под тоталитарното управление на комунистическата партия. Оказва се обаче, че демократичните общества са ни подминали. Дори в това. Още през 1940 г. в САЩ заменят десетте малки негърчета и всичко друго негърско в наскоро излезлия в Англия едноимен криминален роман на Агата Кристи с индианци. Въпреки, че тогавашното американско общество се намира в разцвета на расизма и сегрегацията, издателите редактират творбата, вероятно не толкова от човеколюбие, а поради факта, че книги четат и чернокожите. Това може би е най-ранното и многократно променяно заради расистки асоциации литературно произведение. То не са индианчета, войничета, морячета, а накрая  „..И никой не остана“. Много точно заглавие за това, което се е случило с оригиналния текст.

Раслите във времето на комунизма, освен с качествена храна и волни игри, се развиваха всестранно – спорт, четене на книги, физическа работа, такъв трябваше да е социалистическият човек. Дори най-големите калпазани четяха книги, защото не винаги можеше да се играе навън. Запознавахме се със световни образци на детско-юношеската литература. Не само с „Митко Палаузов“ и „Овчарчето Калитко“. Тогава съм прочел страшно интересни книги, които след време в разцъфналата демокрация нямах търпение да прочета на собствените си деца. Едно от задължителните произведения, разбира се, е „Пипи Дългото чорапче“. Четях я на дъщеря ми ще преди да може сама и страшно се забавлявахме. Тя като дете, а аз преоткривайки съдържанието вече с ума и погледа на възрастен човек. В новото издание пишеше, че една от главите се публикува за пръв път в България. Съдържанието ѝ е следното: Майката на Томи и Аника се събира на кафе с други госпожи и там одумват прислужниците си. Пипи се включва и настава бъркотия. Нищо особено, но редакторът прези 1989 г. е решил, че тази глава не отговаря на ценностите на социалистическото общество, в което „човек не експлоатира човека, а обратното“, както гласи един тогавашен лозунг, и я е зачеркнал.

Хубаво е да се живее в демократична страна – мислех – няма цензура и можеш да прочетеш цялата книга. Оказа се обаче, че дори в родината на авторката понастоящем, където и малките деца знаят шведски, оригиналното произведение вече не се издава. Защо? Заради расистки послания. Бащата на Пипи бил негърски крал. О, ужас! Но има и по-лошо: Палавницата имитира китайците като си изпъва кожата на слепоочията, за да придобият очите ѝ по-тясна форма. Тези неща обаче вече са официално премахнати. Така че представителите на всички раси могат да спят спокойно. За мен това е скандално. Децата трябва да се научат да мислят сами, като им се предоставят различни източници на информация, а не да бъдат манипулирани. Нали лъжата е лошо нещо! На това ни учат от малки и ние също така учим децата си. А скриването на истината какво е?

Кадър от филма "Пипи дългото чорапче"

Още през 50-те във Франция решили да редактират книгата за Пипи, защото се опасявали как информацията, че момиче може да вдигне кон, ще се възприеме от френските деца. Затова заменили коня с пони. Не че дете може да вдигне и пони, в този смисъл възразила авторката Астрид Линдгрен. И това се случава в страната, допринесла толкова много за разпространяването на демократичните ценности по света; на идеала Свобода, Равенство, Братство. На автора на „Малкият принц“, описал толкова добре разликите в начините на мислене на децата и възрастните.

Расизмът и дискриминацията безспорно са негативни явления, но какво да кажем за цензурата? Тя дори е по-лоша, защото цензурата може да се наложи само от по-високо ниво, от политическа власт, изработила правила и закони. Донякъде изключение е автоцензурата, която е още по-страшна за личността, защото ограниченията си ги налага самият индивид, но като цяло тя произлиза от съобразяване със същите фактори. Докато протестиращите срещу расизма на практика не протестират за закони и права. Тях отдавна ги има. Протестът е насочен срещу трудно доказаеми инциденти, не винаги дори криминални деяния, което е риск. Неясни искания не могат да доведат до ясни действия, а оттам към промени за добро. Какво означава расизъм и защо по дефиниция той е насочен само от белите към цветнокожите? Нима няма примери за обратното. Съмнявам се. Но всеки случай е различен. За един расизъм може да е обида за цвета на кожата, за друг, че не не е издържал изпит или конкурс, за трети - какво пише в книга, за четвърти - издигащ се от столетия безжизнен паметник. За повечето очевидно е всичко това, но какво може да направи една държавна власт срещу такива абстрактни искания, без да наруши други права? Нищо. Престъпления, нарушения и посегателства срещу личността винаги ще има в някаква степен и вид. А държавата може да предложи закони и механизми те да се спазват. Правовата държава имам предвид. Обществото, което започва да налага забрани в разрез с традициите и ценностите на демократичната държава какво е? Определено не е правово и демократично. Нито толерантно.

Кадър от филма "Отнесени от вихъра"

Кои са хората, решаващи и налагащи какво е расизъм и какво не? Къде са мисленето, образованието, възпитанието. Платформата с абревиатура, адаш на национално външно оценяване, НВО наскоро спря филма „Отнесени от вихъра“. Заради расизъм. А точно това е филмът, за който чернокож актьор за пръв път получава „Оскар“. От вмешателства страдат и други произведения – в книгата „Доктор Дулитъл“ (наскоро филмиран с Еди Мърфи в главната роля), черният принц иска да е бял. Какво да се прави, авторът е живял в колониалната епоха. Това е литературно произведение. И Майкъл Джексън искаше същото. Сега, като се замисля, и в „Пинокио“ има дискриминация. Той е дървено човече, а иска да е момче, ако се съди по илюстрациите – бяло. Ако се загледаме с такъв аршин, ще намерим дискриминация навсякъде. Наскоро имаше скандал защо във филма „Чернобил“ няма чернокожи? В съветския съюз през 1986!? Няма и в нашата класическа литература. Например в „Под игото“. Все пак в случая с първият наш роман сме в тренда, защото се намериха умни глави да го редактират и издадат. За да стане по-разбираем.

Следи от расизъм могат да се открият и в книгата на книгите – Библията. Вероятно и тя трябва да се редактира? Стелата на Хамурапи и други древни паметници, съдържащи данни за дискриминация по различен признак (там например жените се продават като стока), също плачат за радакция. Но ние измиваме срама от челото на човечеството – българи и пловдивчани. Още преди няколко десетилетия Орхан Мурад искаше да е негър в Алабама.

Изискващите цензура на практика работят срещу своите интереси. В момента те протестират в държави, където имат тези права. Защо не го направят в Северна Корея, Иран, Саудитска Арабия? Или в Русия. Цензура се налага винаги под благовиден предлог, но когато влезе в действие – край! Рискуваме да изгубим голяма част от всичко положително, което човечеството е постигнало в обществените отношения през последното столетие.

тагове: цензура, творчество, книги, филми, автори, медии