Топ новини:

Урок по история: За айляка, тепетата, джумаята и имената, с които сме свикнали

27 Юни 2020 коментара Видин Сукарев;
Урок по история: За айляка, тепетата, джумаята  и имената, с които сме свикнали

Улиците, площадите и булевардите, наречени на исторически събития, процеси, герои, местности и други номинации, свързани с величаене, изтъкване, подчертаване и възпоменание на миналото, отдавна се възприемат като важен елемент от изграждането на социалната или културната памет на съответната общност.

Хоризонталните структури, създадени, за да служат на хората, като улесняват придвижването, ориентацията и комуникацията им, веднъж възприели такива наменования, се превръщат в „места на паметта“. Това понятие (lieux de mémmoire) е използвано за първи път от известният френски историк Пиер Нора по отношение на мемориални конструкции, музеи, чествания, фестивали, възстановки и други концептуални и практически мероприятия, целящи конкретна интерпретация на събития от националната или регионалната история.

Тези места са създадени от политическите елити на съответните нива с намерението да определят не само настоящето и бъдещето на обществото, а цялата темпорална структура, в която то се разполага и развива. Крайният резултат е прочит на историческото минало, въздействащ върху отношението на живите генерации към него, посредством образователната и политическата система.

За съжаление, различни превратности от Освобождението насам, на които България е пребогата, както по отношение на националната, така и на местната история, са довели до многократно преименуване на елементите от градското пространство, а това води до заличаване на историческа памет и подмяната ѝ с друга. Интересно е, че тези случаи никога не са били крити от силните на деня, които ги извършват. Напротив, от самото начало, от което могат да проследят те в новата ни история, промените винаги са били афиширани като акт на установяване (или възстановяване) на историческа справедливост.

Още преди Освобождението, покрай реформите в Османската империя, някои от пловдивските улици се сдобиват с названия. На този етап не може да се определи колко точно, но е очевидно, че улиците в османския Филибе са от второстепенно значение и не всички имат имена. Основната админстративна единица преди и доста дълго след Освобождението са махалите.

Първото известие за именуване на улици и поставяне на табели в Пловдив е от 1867 г. Няколкото запазени до наше време османски улични имена свидетелстват, че те са свързани предимно с външните особености на мястото: Пясъчна улица, Камилски рев или Ревяща камила (Деве бааран сокак – в района на църквата „Св. Неделя“), Улица към (на) Затвора (Зъндан сокак – „4 януари“), Улица с водоскока (Шадраван сокак – в района на аптека „Марица“), Улица, в която не осъмва теле (Дана сабахланмаз сокак). Последното вероятно се отнася за улица, в която работят месари. За съжаление досега не са открити списъци или някакви други документи, съдържащи повече информация и наличните данни са откъслечни. Запазени са сведения и в посока на това, че има улици, носещи имена на хора – Чаушоглу сокак, а също Костооглу улица, Касап Иван и Хаджи Джоро. Последните три са регистрирани скоро след Освобождението като махали, но вероятността да са съществували преди него е голяма. В тях се съдържат езикови компоненти от османската традиция. И трите се намират в градската част, населена с българи католици, което е добро обяснение за славянските и християнски съставни части на имената, а и като се има предвид османската политика на религиозно самоуправление по места, не изглежда странно, че в града има махали или улици с имена от неосмански произход.

След 1878 г. повечето османски имена на улици, квартали и други вътрешни елементи на градското пространство постепенно са премахнати. Основните крепости на османското наследство към момента са: местностите извън застроените черти на града, разговорната реч и фамилната система. И до ден днешен, повече от 140 години след Освобождението, голям процент от българските фамилии са от турски произход. Уточняването на точното съотношение излиза вън от предмета на работа на изследователя историк, но при всички положения процентът на заемки ще е значителен. Издирените от лексикографа Турхан Расиев фамилни имена с корени от турски, арабски и персийски заемат 180 страници и по най-груби изчисления възлизат между 2500 и 3000 броя.

Турските думи са намерили и друга интересна употреба в българския език. Често те служат като евфемизми. Така е с много прякори и особено названия на типични телесни черти или недостатъци, много от които са придобили гражданственост и като български фамилни имена. Такива са например алтъпармак – човек с шест пръст, шестопръст; кулаксъз – безух; бурунсуз – човек без нос, със сплескан или малък нос; чолак – човек с една ръка; чолпа – недъгав, хром, куц; топал – куцокрак; кьосе; дюстабанлия; прякори, превърнали се впоследствие във фамилии, образувани от турската дума каба – пълен, дебел или кара – черен и още мн. др. Трябва да се отбележи, че има и обратни случаи, например фамилията Гюзелев, от гьозел – хубав, красив, но обикновено думи от турски произход се използват повече за неблагозвучни на български определения.

Очевидно турският език допада добре за прякоросване на някогашните българи, а обикновено прякорът изразява подигравка, насмешка или различност, много по-рядко признание за превъзходство над останалите в някакво отношение. Фамилията на прочутия в цял свят български футболист Димитър Бербатов идва от персийската дума бербат – лош, мръсен, неприличен, сигурно указание, че тя произлиза от прякор. Когато бях дете и прекарвах ваканциите си в гр. Брезово, Пловдивско, в подножието на Сърнена Средна гора, при спорове и разправии местните деца често използваха заканата „Ще те направя бербат!“, без никой да е наясно с точното значение на думата. Едва ли много хора знаят, че фамилията на известния български езиковед проф. Владко Мурдаров също идва от персийска дума с подобно негативно значение – мурдар – мръсен, нечист, нацапан, гнусен, а от нея всъщност е произлязла и обидната дума мундар.

И в днешните административни карти голяма част от топонимията в крайградските територии на Пловдив са с османски произход. В голяма част от землищата на другите по-големи и по-малки български селища положението е идентично. През последните години се стигна до подмяна на тези имена във Варна и Стара Загора, което за пореден път демонстрира непознаването на тази проблематика от политическата класа и обществото, както и много съществена липса на историческа, езикова, творческа и като цяло интелектуална компетентост при изфабрикуването на новите имена. В публикувания на страницата на Община Стара Загола списък със старите и нови имена на местностите срещаме изумителни образци: „Халваджи бунар“ става „Халваджийски кладенец“, вероятно защото думата халваджия е без еквивалент, но съдейки по други случаи възможно е копетентността на преименуващите да се простира до там, че да смятат за турцизъм единствено бунар. „Бейска курия“ става Чорбаджийска гора“, а думата чорбаджия е точно толкова турска, колкото и бей, ако не и повече защото последната вероятно е заемка от персийски. „Караманлъка“ е подменено с друга турска по корен дума „Каракачанката“; „Ахча тахта“ с гръцкото по произход „Трапезата“, което надали е в съзвучие с „патриотичните“ разбирания на инициаторите. Очевидни турцизми като „Табашки герен“, „Каймака“, „Карафизиев кладенец“ и др. обаче изобщо не са променени. Прегледът на доста обемния списък показва, че макар и множество от имената да са с турски корен, повечето са българизирани и очевидно трайно възприети, така че тази безогледна подмяна всъщност е заличаване на историческа памет, вместо възстановяване на обикновено имагинерната историческа справедливост.

По отношение на наследството в градската реч трябва да се каже, че все още масово се използват имена на квартали и други пространствени местни названия от турски произход, въпреки отдавна наложения български етнически характер и управление на града. От някогашните седем пловдивски тепета, единственото, което има старо българско название е изчезналото днес Марково тепе, наричано също Марково коляно, Марково корито или Маркова могила. Дори и това име обаче има връзка с османската традиция, защото се свързва с Крали Марко, т. е. с времето на завоеванието. Крали Марко е историческа личност, съвременник, а и участник в османското завоевание, защото става турски васал, сражава се на османска страна и дори намира смъртта си в битка срещу християните през 1395 г. Въпреки това личността му е възпята от няколко балкански народа като защитник на християните от мюсюлманските орди.

След Освобождението са правени множество опити да бъдат дадени български имена на хълмовете, от старите пловдивски турци отдавна няма следа, но местното население или предпочита да употребява старите, или използва и турското и българското име. Вече споменатият Бунарджик, понастоящем се налича Хълм на Освободителите, а през годините е носил и имената Александър II и Сталин, разговорно е наричан „Альоша“ по народното име на Паметника на съветската армия, но името от османско време и днес е най-популярно. Хълмът с часовниковата кула – Сахат тепе е преименуван на Данов хълм през 1905 г., през 1947 името става Васил Коларов, след 1990 година Данов хълм е възстановено, но Сахат тепе остава най-употребявано. С Небет тепе, Джамбаз тепе и Таксим тепе, от които се състои Трихълмието също са правени опити за преименуване, оказали са още по-неуспешни. Единствено Младежкият хълм се е утвърдил в публичното пространнство с това име, но успоредно с него продължава да се среща и варианта Джендем тепе. Много интересен е случаят с бежанските квартали в Пловдив, които възникват след Първата световна война. Те са населени изцяло с българи, но три кваратала от общо шест, по различни причини получават частично или изцяло турски имена “Кючук Париж”, “Сарай Кър” и “Чакър Махала.”

Един интересен случай от последните години е появата в географските представи на пловдивчани на още едно въображаемо тепе, което обаче също получи наименование в съзвучие с османската езикова традиция. Трябва да се каже, че голяма част от младите, а и не чак толкова младите пловдивчани не познават добре имената на пловдивските хълмове. Аз лично в качеството си на преподавател, но и в приятелски разговори неведнъж съм питал хора, родени и израстнали или дълго живели в Пловдив, могат ли да ми изброят имената и местоположението на градските тепета и трябва да кажа, че рядко съм получавал пълен отговор. А съм питал със сигурност десетки. Някъде през втората половина на 90-те години на ХХ век, в непосредствена близост до разкритите археологически обекти на върха на Небет тепе в Стария Пловдив започна да работи заведение на открито – дървена барака с маси и пейки. Заради атрактивното място, с хубава гледка, невисоките цени и добрата кухня, то бързо набра популярност и вечер рядко се намираха свободни места. Името му „Рахат тепе“ за запознатите беше явна игра на думи с ориенталската традиция във всекидневието на Пловдив и основната географска забележителност – тепетата. Но се оказа, че много хора не са наясно с изконните градски традиции, приеха името буквално и покрай известността на тази кръчма се появи убеждението сред немалка част от местното население, че „Рахат тепе“ се нарича самият хълм.

Много често, когато съм питал за пловдивските хълмове и отговарящият назове два, три или четири, които знае и започне да се чуди за следващ, изведнъж придобиваше щастлив вид, че се е сетил и казваше „Рахат тепе“! Понякога дори това име присъстваше и като сигурен избор. Тази кръчма нанесе серозни щети на местната памет, въпреки че хората, които са ѝ дали име, надали са предполагали това, както и че то се превърна в социален експеримент, който отключва очевидно закодираната във всеки българин склонност да ползва за ориентация и по-добро възприемане на заобикалящата среда понятия от турски, арабски или персийски произход.

Времената, езикът и градската среда се променят и новостите се възприемат най-напред от по-младите хора. Аз съм роден в края на 70-те години на ХХ век и научих старите имена на тепетата и други значими топоними от минали епохи доста късно, вследствие на интереса си към миналото, но повечето хора нямат такъв интерес и ако не получат необходимата информация от предните генерации, възприемат нови названия.

Като дете бях чувал наименованието „Джумаята“, но не знаех къде се намира. Помня добре кога за пръв път се зачудих кое е това очевидно прословуто място. На футболен мач между „Ботев“ – Пловдив и софийския „Левски“, на 17 август 1991 г., в първия кръг от новото футболното първенство, нападателят на пловдивския отбор Борис Хвойнев вкара уникален гол със задна ножица от около 30 метра. Тогава чух стоящи около мен по-възрастни филибелии да коментират, че голът бил отбелязан „от Джумаята“. Поинтересувах и разбрах, че това е мястото, познато на мен и моите връстници като „Римския“ по името на разкрития под уличното ниво и интегриран с пешеходната зона през 1977 г. главен вход на античния стадион от римско време. Около образувания под съвременното ниво отвор имаше циментов парапет с изпъкнала външна част, изпълнена с пръст, за да се засаждат цветя. Това беше едно от любимите места за сядане, облягане, събиране и срещи на пловдивските младежи. Името Джумая идва от това на другия значим исторически и архитектурен паметник в съседство – Улу джумая джамия или Голямата петъчна джамия, построена през 30-те години на XV век. През следващите столетия площадът пред главната джамия се превръща в средищно място за града, център на неговия стопански и обществен живот. По не особено сигурно сведение на Никола Алваджиев, преди Освобождението името на площада е Айнал мегдан, което според него произхожда от разположена в единия му край голяма чешма, наречена „айнал“, с два чучура, от които течала „бистра студена вода“. Както е известно, турският език в миналото ползва много заемки от арабски и персийски. В случая етимологията може да се изведе и от двата езика, в които има дума „айн“ означаващи съответно чешма, водоизточник на арабски и огледало на персийски език. Окончанието –ал обаче е нетипично за тези езици, както и за турския, но в него има окончание –алъ. Така с турско окончание и персийски или арабски корен се оформя пълното истинско османско наименование айналъ, което означава или огледалното място (т. е. в което водата е чиста, бистра), или мястото с водоизточника / чешмата, а Айналъ мегдан би следвало да се преведе в един от двата варианта Площад с чешмата или Огледалния площад. Тъй като голяма част от иначе много интересните данни на Никола Алваджиев не могат да се проверят, няма нужда да се обръща повече внимание на това име. Твърдението в българската статия за „Джумаята“ в Електронната енциклопедия „Уикипедия“, че в превод името означава Лунния площад, е още по-несъстоятелно и може да излезе само от човек, който познава граматичните особености на турския език под нивото и на Никола Алваджиев. Народната памет до най-ново време е съхранила името Джумая, така че това е истински автантичното и органически свързано с градската традиция и тъкан наименование. След Освобождението официалното име е многократно променяно. През 1896 г., в чест на престолонаследника, площадът е наречен Княз Борис; след 9 септември му се дава името Александър Стамболийски; през 1969 г., по повод 50-годишнината от 19 ноември 1919 г. (когато на него се състои митинг срещу глада и бедността, прераснал в безредици, в които при сблъсък с полицията загиват няколко души) името е променено на 19 ноември. След 10 ноември 1989 г. неофициално го наричаха Демокрация. Преди няколко години, след новата реставрация и адаптация на пространството около Античния стадион към площада, по настояване на кмета Иван Тотев, който, докато беше областен управител, бе пряко ангажиран със стартирането на този проект, името беше сменено на Римски стадион. Случайно или не, този кмет принадлежи към същата генерация, сред която в миналото беше популярно точно това название.

Въпреки всички административни, езикови и етнически промени от 1878 г. досега, към момента между една трета и половината население на Пловдив живее в квартали, които нарича с имена, повлияни от времето на османското владичество. По съвсем груба преценка това са почти целият район „Южен“, наричан „Кючук Париж“ или „Кичука“; по-голямата част или дори целият район „Северен“ – „Каршиака“; около една четвърт от „Централен“, твърде погрешно, но упорито назовавана „Мараша“, като заедно с „Аджисан махала“, „Капана“, тепетата Небет, Сахат и Бунарджик към него общата площ възлиза на около половината от района. Това е към 80% от границите на града до края на Втората световна война, в които се намира старият османски Филибе и повечето от новите бежански квартали. По разбираеми причини в районите „Западен“, „Източен“ (с малки изключения) и „Тракия“, развили се във времето на комунистическото управление, имена на османски махали е безпредметно да се търсят, макар че голяма част от „Тракия“ се намира в някогашните земеделски райони на местността „Лаута“, а голяма част от „Западен“ – в „Сарай кър“.

Нито едно от тези имена, без парк „Лаута“, не може да се види на административна или друга карта, улична или информационна табела и това е така от десетилетия. Много от имената са променяни по два или три пъти, но резултатът е един и същ – жителите на Пловдив – както тези, родени в него, така и преселниците – научават и употребяват старите наименования и продължават да го правят дори и да знаят новите. Поколение след поколение градът се променя, но немалко топоними, наследство от османско време, се явяват константна величина.

Едва ли много хора са наясно, че днешният символ на модерния артистичен дух на града – кварталът на творческите индустрии „Капана“, е част от османското езиково, а и функционално наследство на Пловдив, в качеството си на зона за търговия, каквато е бил преди Освобождението. Рекламната кампания около избора на Пловдив за Европейска културна столица през 2019 г. шумно пропагандираше „айляка“ като типично пловдивско състояние, с което до голяма степен се извърши историческа фалшификация, тъй като думата нито беше особено характерна за местния говор, нито пък типична за градското ежедневие. Стратегията се оказа успешна и поради това авторите ѝ не могат да бъдат съдени строго. Как обаче избраха турска дума за символ и лозунг, както и квартал с турско име, който да пресъздаде спецификата на местната градска културна атмосфера, остава необяснимо с друго, освен с ирационалното и дори метафизично влияние на османското наследство върху езика и мисленето, достигнало по неведоми пътища до съвременното общество.

*Ретро снимките в материала са предоставени от блога на Пламен Кочев:

https://plovdiv-fotohronika.blogspot.com/2017/02/blog-post_43.html?m=1&fbclid=IwAR3PqSVi6kYb6adeCPp6VqqZMSpoN7f-CSIFkYlKpR436BF0Mrzf6BxFtSM

тагове: Пловдив, история, улици, площади, хълмове, тепета, имена, наименования