Топ новини:

ИкономиКафе: Митове за международната размяна

16 Април 2014 коментара Mediacafe.bg;
ИкономиКафе: Митове за международната размяна

В днешното издание на рубриката ИкономиКафе разбиваме няколко мита от макроикономиката. Автори са Лъчезар Богданов и Георги Стоев:

Имало едно време в Китай два града: Чин и Чан. Те били свързани с канал, по който хора и товари бързо и евтино пътували от единия град до другия. Един ден императорът заповядал да разрушат канала. Виждайки това, главният мандарин Куанг му казал, че прави голяма грешка. Но минало време, и императорът се обърнал към съветника си: “Куанг, ти се оказа голям глупак. Виж какво сторихме за стопанството на страната!” И какво да види мнителния съветник: на мястото на канала бил построен път; уморени търговци и пътници почивали и се хранели в новооткритите страноприемници; месарници и пекари задоволявали нуждите на пътниците; тъй като месарите, хлебарите и ханджиите не можели да ходят голи, се появили шивачи и обущари; подслон пък осигурявали зидари и дърводелци; за реда се грижели полицаи и съдии. И тогава главният мандарин отговорил развълнувано: “Никога не съм можел да си представя, че разрушаването на канала може да доведе до създаване на толкова работни места и стопанско оживление”. Със съкращения, от “Икономически софизми” на Фредерик Бастия (Economic Sophisms, Frederic Bastiat)

Горната басня би била смешна, ако не наподобяваше така силно съвременните схващания за международната размяна, пазара и глобализацията. Тук се опитваме да поставим под съмнение някои от най-разпространените митове.

1. Богатството е пари

Напоследък е станало общоприето схващането, че богатството и благосъстоянието са всъщност парите. Но това допускане е толкова смешно, колкото и опасно. С шарените хартийки, издавани от централните банки, не можеш да нахраниш или напоиш странник в пустинята. Затова ти трябва хляб и вода. Още повече, златото и среброто също не могат да помогнат на попадналия в беда пътник. Това е така, защото парите са “съхранител и измерител на богатството” според общоприетата теория на парите, но не и богатство сами по себе си. Парите са ценни само когато имат покупателна сила, т.е. срещу тях могат да се получат търсени стоки и услуги. Те възникват като улеснение на разменната стокова търговия, а не обратното, т.е. от древни времена хората са произвеждали стоки и услуги, които са правели животът им по-добър, и няма стока, която да е била произвеждана и съхранявана сама за себе си, без полза за човешкия живот. Но откога датира това разбиране? Най-сериозен тласък на подобна заблуда дава времето на меркантилизма – 16-17 век. Тогава стопанската политика в Англия и Франция е насочена към създаване на условия, които да носят нетен приход на злато (пари) към съответната страна. Но дори такава политика е донякъде консистентна с рационалното мислене – голяма част от външната търговия с колониите се е осъществявала от кралски монополи. В резултат, по-големи приходи на тези компании означават и по-високи постъпления на злато в кралската хазна. Т.е., имаме покриване на понятията “износ на страната” с “продажби на компанията зад граница”. След като увеличаването на продажбите е нормална стопанска стратегия на всяка компания, тя е такава и за държавата, която участва пряко в международната търговия.

Но дори ако приемем, че парите нямат стойност освен като покупателна сила, възниква следващият “проблем”: “Ако вносът на стоки и услуги надвишава износа на стоки и услуги плюс нетните инвестиции, тогава постепенно чуждата валута ще свърши”. Но дали това само по себе си е “проблем”? 

2. Езиковият парадокс: “дефицит по платежния баланс”

Усилията, които политици и икономисти хвърлят в мислене и решаване на проблема “дефицит по платежния баланс” показва неразбиране на основната роля, която търговията играе в стопанския живот, а именно – да улеснява разделението на труда и специализацията. Ако приложим подобна логика към индивидуалните или корпоративните решения, абсурдът е повече от очевиден. Всеки един от нас има търговски дефицит с кварталния супермаркет, т.е. ние купуваме ежедневно стоки от него, но не му продаваме нищо. И какво от това? А супермаркетът има траен търговски дефицит със склада на едро, откъдето доставя продаваните стоки. Каква е разликата тогава между отделната корпорация, и множеството корпорации, регистрирани на една територия, определена като “държава” и имаща собствена централна банка и собствени “пари”?

На първо място, как може един “баланс” (равновесие) да бъде отрицателен? На първо място, това е терминологична безсмислица. Но дори ако се абстрахираме от езиковото противоречие, здравият разум ни подсказва, че такъв “дефицит” е невъзможен. Възможно ли е да изхарчим повече пари, отколкото имаме?

 Възможно ли е да купиш стоки за 100 лв. от супермаркета, а да оставиш на касата 70 лв.? Възможно ли е да имаш месечен доход от 500 лв., а разходите ти да са за 1000 лв.? Всеки от нас ежедневно се сблъсква с тази желязна истина. И всеки от нас (в крайна сметка) осъзнава, че на пазара може да закупи толкова стоки и услуги, колкото той самият е предложил на останалите на свой ред. Ако текущите приходи не стигат, трябва да харчим от спестеното.

В случая с националния платежен баланс, “спестеното” са резервите на централната банка.

3. Свободното движение на капитали създава финансови кризи

Друг мит, станал особено популярен след кризите в Югоизточна Азия, е че либерализацията на движението на капитали предизвиква финансови кризи. Девалвацията на местните валути и практическия фалит на правителствата се отдават на бързото оттегляне от съответната страна. Разбира се, всеки от нас може да вземе кредит. Но, първо, в някакъв бъдещ момент този кредит трябва да се връща, и второ, този който ни го дава, намалява наличността на пари с размера на отпуснатия заем.  И естествено, кое ако не либералният режим на капиталовите потоци предизвиква бързото оттегляне на капитала?

Подобно схващане е отражение на всеобщата грешка да се обърква причината за дадено действие с начина на извършването му. Инвеститорите напускат дадена страна защото очакват печалбите да намалеят (или да се превърнат в загуби), а не защото им е позволено със закон да го сторят. От друга страна, дали някой би инвестирал в страна, от която после трудно може да оттегли инвестицията си? Ще има ли какво да “изтича”, ако преди това никой не е “налял” капитали в икономиката?

Освен това, за да напусне капиталът дадена страна, той трябва най-напред да е влязъл в нея. Когато се коментираха данните за размера на изтеглените капитали от Югоизточна Азия, малко специалисти посочваха колко капитали са влезли в тези страни в годините до 1997 г. Тук идва ред на една междинна теория, според която дългосрочните инвестиции, които остават в страната дори в моменти на стопански проблеми, са желани и водят до просперитет, а краткосрочните, готови да напуснат във всеки един момент, не водят до увеличаване на богатството. И следователно, правителствата трябва да се намесват и да привличат само първите, “добрите” капитали. Но, ако в страната има само “добри” капитали (които остават дори при криза), защо са ни механизми за контрол, след като никой няма намерение да напуска?

Това показва, че оттеглянето на капитали е следствие, а не причина за стопанските проблеми на съответната държава.

4. Международната търговия застрашава местното производство

Основен мотив срещу свободната търговия е разбирането, че местните производители трябва да бъдат “защитени”. Протекционистите твърдят, че основната им грижа е опасността, която евтините вносни стоки създават за местните фирми. Те често искат въвеждане на мита и други административни пречки пред вноса на потребителски стоки, и рядко поддържат подобни мерки спрямо инвестиционните стоки, тъй като местните производители се нуждаят от ниски разходи и високи цени. По-високи от определените на свободния (международен) пазар цени са възможни обаче само за сметка на местните потребители. Потребителите ще трябва да плащат повече, отколкото в условия на свободна международна размяна. Крайният ефект от протекционистичната политика е отнет потребителски излишък, който си поделят бюджета и привилегированите местни производители. Това означава, че протекционизма действа срещу принципите на пазарна справедливост, единствено приета от свободните общества. Може би тук е мястото да повторим, че няма принцип в свободното общество, според който един индивид (група от обществото) трябва да бъде принуден да плаща вместо някой друг.

Крайният ефект от протекционизма е вероятно най-добре познат на групата хора, наричани "икономисти”. И въпреки това, сред тях се издигат гласове в подкрепа на подобна политика (макар повечето да подкрепят прилагането й само за кратък период). Това означава, че или тези хора правят дълбока научна грешка, в смисъл че не отчитат всички ефекти от протекционизма, или че те съзнателно подкрепят политика, несъвместима с принципите на свободното общество.

И най-накрая, вътрешната конкуренция е не по-малък проблем за индивидуалния участник на пазара от чуждестранната. За отделния участник на пазара няма голямо значение дали конкурентите му са местни или чуждестранни търговци. Ако целта е да се предпази определена група производители от чуждата конкуренция, защо да не я предпазваме и от местната? Наистина, какво друго е протекционизма, освен типичен пример за ограничаване на конкуренцията – процес, от който в крайна сметка всички печелят.

Често се използва терминът “спекулативни капитали”; според английско-българския речник на издателство “Наука и изкуство”, 1990, speculative означава умозрителен, теоретичен, несигурен, рискован. Поради неразбиране на значението на думата във икономически контекст, авторите избягват да я използват.

5. Глобализацията разрушава традиционната култура и националните и етническите идентичности

Популярност добиват твърдения от вида: “глобализацията унищожава националната култура”, “глобализацията разрушава идентичните традиции” и др. под. Често “Глобализация” се пише с главно “Г”. А всъщност, “глобализация” е нарицателно име на процес, не причината, която го предизвиква.

Но, въпреки всичко, не е ли глобализацията “виновна” за унищожаването на аборигенската култура, на семейните традиции в екваториална Африка, на традиционния начин на обличане в Латинска Америка? Не създава ли тя една униформена култура на Макдоналс, Кока-Кола, МТВ, джинси, английска реч и Холивуд? Вместо отговор, нека се запитаме: Кога някой от нас е бил накаран насила да си купи хамбургер или Кока-Кола? Кога някой е влязъл с взлом в дома ни и е инсталирал кабелна телевизия безплатно? Истината е, че изборът е на всеки един от нас. И изборът не е “евтин”. Продуктите на Кока-Кола у нас се продават около 3 пъти по-скъпо от сходни безалкохолни напитки. А какво да кажем за страни, където БВП на човек от населението е по-нисък от стойността на цветен телевизор? Това означава, че т.нар. “Кока-Кола култура” е избрана доброволно от всяко човешко същество на планетата. “Глобализация” е друга дума за “свободата да избираш”.

Вместо заключение

Горните разсъждения показват поне едно – свободата на размяна на стоки, капитали, идеи, модели на поведение, носят полза на всички участници в размяната. Още повече, такава свобода създава една справедлива система, в която всеки индивид получава за своите усилия, изобретателност и инвестиция толкова, колкото някой друг е готов да заплати при една доброволна размяна.

Всеки читател на Медиакафе, който търси подробна информация по някаква тема, може да ни изпрати въпрос или идея, която да ви предоставим като статия в следващите седмици. Ако конкретната тема пък ви хареса може да се посетите Икономическа библиотека, в която да намерите много по-пълна информация по въпроса. 

Този четвъртък може да посетите и поредната образователна прожекция в Икономическата библиотека. На 17 април предстои втората част от лекционния курс "Американска история". Лекциите ще засегнат възникването на популизма в Щатите и свързаните с него земеделски бунтове. Ще се разгледат и причините за възникването на Американо-испанската война от 1898-а. Аудиото е на английски език, началният час е в 18:00

тагове: икономика, бизнес, макроикономика, финанси, размяна, капитализъм