Топ новини:

Искаш ли да отидем в Мароко?

16 Февруари 2018 коментара Виктория Бешлийска;
Искаш ли да отидем в Мароко?

Ако има думи, които отварят врати, то със сигурност има такива, които проправят дълги пътеки, както и такива, които градят светове

Горните няколко, точно в тази последователност, са от четвъртия вид, които правят всичко споменато накуп

Двайсет и втори ноември, малко преди обед. Навън е 28°С, а ние се возим в едно от многобройните червени таксита във Фес, които числено превъзхождат нормалните коли и автобусите на градския транспорт, взети заедно. Тук това е най-сигурният, бърз и евтин начин да се придвижиш от едно място до друго. Би могъл да бъде и лесен, ако знаеш френски, а ако знаеш само английски като нас – може да не стигнеш, където си тръгнал. Вчера вече един път се загубихме, докато ние с мъжа ми се качихме в едно такси, а приятелите, които тръгнаха с нас на това спонтанно пътешествие – в друго, понеже повече от трима в една кола не вземат. Казахме на шофьорите да карат към стария град, но откъде да знаем, че в лабиринта от 9000 улички се влиза от няколко централни порти и трябват допълнителни насоки.

Така ние се бяхме озовали пред синята порта, и приятелите ни – през зелената. Слава богу, за по-малко от час четиримата успяхме да се намерим. А после, докато се опитвахме да хванем такси на връщане към хотела, за малко не ни нападнаха и ограбиха. Четирима европейци, попаднали на края на града, насред нищото, могат да се окажат лесна плячка за бандата боси, полуголи раздърпани и мръсни дечурлига, искащи “money, money” и показващи с потриващ жест на пръстите, че знаят какво имат в чантите си.

Да си без местен насред местния „Факултет“ и да се опитващ да хванеш такси в петък, когато целият народ след молитва в джамията се стича към кафенетата, е твърде далечно от инстинктите за самосъхраниение. Но това никъде не го пишеше в няколкото разпечатани страници от Уикепедия с информация за Мароко, които носехме със себе си, пък и кого да питаш – единственият човек, когото познавахме и беше идвал тук преди нас, ни каза само за нискотарифните полети и ни показа страхотни снимки, които изглеждаха като правени на друга планета – не точно в този смисъл „друга“. 

Още съм под въздействието на културния шок от вчерашния ден – първата ми среща с арабската култура се е превърнала в мека масивна топка тесто, която лепне по вътрешните ми стени и бавно втасва в мен. Тесто, замесено с жива закваска – дълбоко в ноздрите ми е заседнал мирисът от улиците на медината във Фес – онзи смесен аромат на помия, излята директно пред къщите, топъл хляб, прясно шилешко месо и подправки, най-вече куркума, сумак и шафран. А също и острият, нечовешки аромат в дюкяните за кожени изделия, в чиито „задни дворове“ се боядисват кожите в разтвори от животински фекалии. Там на влизане ни подадоха по една китка мента, която всеки да държи под носа си, за да не му прилошее. Трябваше ни поне час, след като бяхме излезли, за да се съвземем от миризмата, и поне още един, за да ни дойде апетитът.

Сега пътуваме към гарата, откъдето ще хванем влака за Маракеш. Музиката донякъде ми действа успокоително и е най-добрият саундрак на спомените от вчера – за арабските търговци в дюкяните и техните омайващи и обещаващи думи, досущ като тези на хубавица от приказка на Шехерезада; за космическата сума от 200 лв., която платихме на обяд заедно с приятелите ни и за топлата пара, която се надигаше изпод похлупака на тажина с овче месо, което си поръчах погрешка, а после не го ядох, защото от миризмата му ми прилоша.

Тази мелодична и леко тъжна арабска песен нежно извиква спомените от вечерта, когато заедно с приятелите ни пушихме опиат, който в аптеката ни подадоха от рафта на обезболяващите, и заради невъзможността да пием навън, пихме вино в стаята – също като на ученически лагер.

Таксито кара по главен булевард. Шофьорът е отворил прозорците на колата, за да стане течение, а отвън нахлува горещ въздух и шум от колите – странно е как тук клаксоните се използват за всичко – и наместо мигачи, и наместо спирачки. Жена махва на нашето такси и то спира. Ние с мъжа ми се споглеждаме – нали ни кара към гарата, защо спира на друг човек? Жената обяснява нещо на арабски, шофьорът отговаря и тя се намъква в колата. Ние започваме да протестираме на английски и казваме, че бързаме, а шофьорът ни отговаря на френски, кима утвърдително с глава, ръкомаха и от нас се очаква да се досетим, че няма страшно, навреме ще стигнем. 

След пет минути въртене по неведоми пътища, току на един светофар таксито рязко набива спирачки и се блъска в колата отпред. След няколко секунди изпод капака на колата започва да се надига сив пушек. И четиримата изскачаме от колата, а шофьорът отива да се разправя с този отпред. Движението около нас продължава, все така кресливо и хаотично; насред хвърчащите безразборно във въздуха думи на арабски, френски, български и английски, насред жегата от слънцето и бензиновите пари, портокаловите дръвчета на тротоара отсреща, провесили оранжеви плодове в изобилие, ми се струват най-хубавото и най-нормално нещо тук и сега. Но за жалост, и те в момента не могат да ни помогнат.

Някак си успяваме да изкрещим на шофьора, че трябва да стигнем до гарата възможно най-скоро, защото ще си изпуснем влака. Облян в пот и изопнат от нерви, застанал по средата на платното, той спира друго такси, натиква ни вътре заедно с куфара ни, изкрещява няколко думи на арабски на колегата си и ние потегляме. На тръгване виждам ясно лицето му – бръчките около устата му със сигурност са се вдълбали поне още милиметър навътре през последните няколко минути. И макар ние да не сме виновни за това, човекът така махва с ръка след колата ни, все едно току-що му е олекнало, че ни е е пратил на майната.

По разписание влакът трябва да потегля точно в този момент, шанс да го хванем няма. След още десет минути лангъркане по широките булеварди и тесните улички на Фес, най-сетне пристигаме на гарата. Веднага изскачаме от таксито и влитаме в чакалнята, където нашите приятели седят на една пейка, приведени напред, и е трудно да разгадаем кое преобладава повече в очите им – отчаянието или примирението, че няма да заминем. Като ни виждат, скачат на крака – живи сме, здрави сме, тук сме!

В този момент край нас минава униформена служителка, вижда се, от работещите на гарата е. Успяваме да научим от нея, че влакът, който по разписание трябваше да е тръгнал преди 15 минути, все още стои и се излежава на перона – все пак това е Мароко, тук времето значи някакво си нищо! Хукваме с куфарите и раниците натам, качваме се и след като вече сме спокойни, че в рамките на днешния ден ще стигнем в Маракеш, започваме да разказваме какво сме преживели.

В следващите няколко часа се движим бавно през червените пустинни селца на Северна Африка, сред чиито къщурки висят изпрани дрехи, окачени на бодлите на кактусите. По разписание минаваме и през Рабат, но от влака не успяваме да видим нищо от града – само солидните бели къщи в покрайнините му с растящите пред тях огромни палми. Следобеда пристигаме в Маракеш и се отправяме към хостела. Той се намира на самия централен площад Джема ел-Фна. 

Не мисля, че при всичките ни пътувания преди и след това сме попадали на по-пъстро, по-вибрантно и по-шумотевично място от този площад. В самото сърце на розовия град, зад който се стелят лилавите Атласки планини, площадът на Маракеш е място от друго време.

Той е превърнат в пазар на открито и в цирк на открито. Всеки ден тук излизат стотици търговци, които бутат огромни колички, отрупани с ядки, сушени плодове, подправки, цветя и месо, застават под припичащото слънце и чак до полунощ канят минувачите на резен ананас или шепа физалис. Край тях опъват черджета змиеукротителите, вадят флейти и започват да гънат звуци, под които кобрите танцуват в унес. Дресьори на маймунки, гледачки на ръце, търговци на бижута, понесли подвижни табли с обици и гривни, просяци и занаятчии – целият свят от приказките е тук, в Маракеш, на Джема ел-Фна, и ако ти също си тук, може би си сбъднал немечтана мечта.

Това е третият ни ден в Мароко и като че ли вече сме свикнали с мръсотията и с факта, че труно се разбираме с местните, а към страха, че може да ни ограбят, вече сме претръпнали. Часът минава седем вечерта и сме много гладни – след закуската във Фес сутринта почти нищо не сме яли цял ден. Пазарът е пълен с храна и на много от сергиите пекат месо – мирише на овче, телешко и агнешко, на зеленчуци, хляб и пикантни подправки. Много се изкушаваме да хапнем нещо, но първо ни обзема чувството, че тук, на открито, където няма нито течаща вода, нито хладилници, да ядем от шишовете, които цял ден са били изложени на лъчите на слънцето и на пипалата на мухите, това едва ли е най-добрата идея. Точно тогава виждаме онази възрастна двойка немци (на които лично трябва да благодарим), седнали на маса сред пазара, да похапват от вкусния хляб, салатките и печеното месо от сергията отсреща. Е, значи, щом тези благовъзпитани хора могат да седнат да ядат тук, без да се притесняват, че ще хванат нещо, ние също можем.

След минута вече сме се настанили на една от масите и при нас идва учтив арабин, който знае точно толкова английски, колкото да успее да ни продаде половината храна от сергията. Поръчваме пърленки, разядки, салати, шишове, люти чушки, десерти... След малко идват таблите с чинии и започва едно нагъване... добре че са минали 10 години и не си спомням всичко, иначе не бих се чувствала удобно да споделя какво и колко сме изяли.

По средата на вечерята установяваме как мият чиниите, в които ни сервират – потапят ги в бидон, а не под течаща вода – но дори това не може да ни спре да преглъщаме. Накрая, според тукашния обичай, изпиваме по един ментов чай с кедрови ядки, за по-добро храносмилане, и за всичко това плащаме няма и 20 лева, 5 пъти по-малко от вчерашния обяд в шикозния ресторант насред медината на Фес.

Следващите два дни в Маракеш прекарваме сред извитите улички на стария град, в работилниците на дърводелците, в дюкяните за лампи и килими, в тъкачниците за платове. Купуваме си накити, чанти, обувки и се пазарим според обичая на местните. В предпоследния ден избягваме за малко от горещината, мръсотията и просията на града и се потапяме в ботаническата градина на Мажорел, няколко километра встрани от центъра, истинска забележителност както в архитектурно отношение, така и от гледна точка на събраните в нея растения с преобладаващи видове кактуси.

Там успяваме да поемем дълбоко глътка въздух – не се налага да си пазим чантите и никой не ни дърпа за ръкава, за да ни гледа я на ръка, я да иска да ни рисува с къна, я да ни предлага хашиш. Градината се посещава предимно от туристи – малък райски пристан на своещината. До пустинята не стигаме, но нали трябва да остане нещо и за следващия път.

Тази история се случи преди 10 години, но времето не е избледнило нито един спомен за Мароко.  Ароматите, цветовете и шумотевицата, останали в съзнанието ни, очевидно са по-силни от годините. И най-вече думите – тези, с които започна това пътешествие, и тези, които го превърнаха в история. 

Автор на блога Виктория Бешлийска /Words Do Worlds/

тагове: мароко, история, сгради, култура, пътешествие, традиции