Топ новини:

Ина Иванова – „Пиша, когато има какво да кажа“

26 Януари 2020 коментара Паулина ГЕГОВА;
Ина Иванова – „Пиша, когато има какво да кажа“

„Човечеството си монтира криле още от Икар насам. Моите просто са хартиени.“, казва писателката

Тя ще представи новата си стихосбирка „Криле от папиемаше“ в Литературен салон „Spirt and Spirit“

Гледам пред себе си биографията на Ина Иванова и въпреки че мога да Ви изброя заглавията на книгите ѝ, да Ви кажа къде е публикувана и колко награди има, решавам да не го правя. Вместо това ще Ви кажа за самата нея. Вярно е, че от един разговор трудно можеш да опознаеш душата на човек, но при срещата ми с нея почувствах сякаш се докосвам до дете в тялото на възрастен. Дете, което е крехко, което е чисто, може би до някъде наивно, но със сигурност обичливо и приемащо всичко с усмивка. Дори гласът ѝ е олицетворение на детството и макар че знам, че тя желае да притежава сластния тембър на Койна Русева, аз бих ѝ пожелала никога да не се променя.

На 28-ми януари Ина ще представи втората си стихосбирка „Криле от папиемаше“ в литературния салон „Spirt and Spirit“ в „Петното на Роршарх“. Понякога тя води и представя талантите на съвременната родна литература, но този път ще седне на мястото на госта и ще се остави в ръцете на Цветелина Драганова. Събитието започва в 19:00 часа.

А ето за какво си говорихме и няколко дни преди това:

 - Един творец никога не е сам. Запознай ни с екипа, с който създадохте стихосбирката.

Аз работя фантастично с издателство „Жанет 45“ от много време насам. Стихосбирката се случи благодарение на личното отношение на г-жа Божана Апостолова. Тя ми декларира доверие още когато самата аз не бях напълно сигурна в ръкописа. Редактор е Марин Будаков, а корицата е дело на великолепния Димитър Келбечев. Нещата се случиха сравнително бързо. Книгата спечели финансиране от общината по Компонент 4 „Произведения на пловдивски писатели и важни за града издания“, което ми даде сили, защото означава, че тя е била прочетена и оценена.

Честно казано, с всяка следваща книга ми става все по-трудно, защото човек започва да мисли по-професионално и да отстоява определени критерии. Защото трябва да пишеш, когато има какво да кажеш! Светът се превърна в една голяма говорилня, която много рядко е свързана с разбирането на думите. Има едно ниво, което засяга чисто професионална компетентност, което е извън пазара. Не искам да звуча твърде егалитарно, но това ниво съществува.

- А накъде върви съвременната българска литература – към достигане на нивото или извън него?

Излизат много книги напоследък. Някои от тях съдържат доста сериозни текстове, други са по-скоро любителски опити, но аз мисля, че българската литература е в добро здраве и набира все повече читатели. Познавам много млади хора, които четат родна литература, които я издирват, които я оценяват.

- Какво казваш ти чрез „Криле от папиемаше“?

Чрез поезията разказвам истории. Те не винаги са биографични, но винаги са преживени като мои. Част от книгата е свързана с човешкото и моето лично порастване. Тя е развенчаване на мита за непременно щастливото детство. Тя е издирване на светлата страна на нещата, която предпочитам да виждам. Светлата страна е по-трудна за отстояване, затова се старая да я търся.

Детството е архетип! Можеш да мислиш за него през хляба, през взаимоотношенията с близките, през захарните петлета, през малките болки и големите победи, през ожулените колене. Вкарвам доста предметност в своята поезия, защото предметите живеят по-дълго от нас. Често ги натоварваме с миналото си и често те се превръщат в белег за преживяното време. Много бих искала, когато читателят посегне към някой от тези текстове, да преживее отново свой спомен.

- Името на книгата е много приказно.

Хаха, да! Аз имам нужда от криле, имам нужда да си напомням, че трябва да си ги нося. Защото човечеството си монтира криле още от Икар насам. Моите просто са хартиени.

- Те достатъчно здрави ли са, че да полетиш?

Всъщност историята на папиемашето е още по-сложна. Оригиналната техника на изработване на предмет е като се облепват ситни късчета с лепило от вода и брашно. После на тайно място трябва да се среже, за да се съблече пластиката и след това да се лакира и да остане куха – пълна с метафоричен смисъл. Това заглавие се опитва да запази смисъла на скрития белег, защото без него няма как да има папиемаше.

- „Петното“ приютява ли крила?

За мен „Петното“ е любимо място. Литературният салон съществува от десет години и аз наистина му принадлежа – и като слушател, и като човек, който открива там сродни хора. Самото пространство е предизвикателство. То е човешко, достъпно, уютно, смислопораждащо. То е като голямо огледало, в което се оглежда българската литература. Микрофонът, който използваме, скъсява дистанцията между публиката и автора. Позволява ѝ да чуе дъха му, позволява интимен разговор.

- Въпреки че ще си си „у дома“, изпитваш ли страх, когато трябва да представиш не друг, а себе си?

Определено се разголваш, така е! Винаги след подобни представяния изникват въпроси, поставени от публиката, и аз се старая да съм честна. Но има и въпроси, които са като трънче в петата. Продължават да вървят след теб по улицата, карат те да мислиш за тях. Точно това преливане между публика и писател е стойностно. Но също признавам, че пишещият човек е по-скромен, не обича да стои на сцена. Пишещият човек е скрит, изразява света си чрез своето слово. Не държи да е под светлината на прожекторите, което е едно честно поведение…

тагове: ина иванова, петното на роршах, литература, поезия, жанет 45, spirt and spirit, стихове