Топ новини:

Иван Димитров от сцената на Капана: "Уверен съм в неувереността си"

01 Октомври 2017 коментара Ани Стойнова;
Иван Димитров от сцената на Капана:

Младият писател Иван Димитров бе част от есенното издание на Капана фест, този уикенд. В съботния дъждовен ден, на улица Абаджийска, той представи новата си книга "Силата на думите. Четивна, остроумна, написана с въображение, с познаване на най-добрите образци в жанра, абсурдна, смешна, тъжна. Такава е новата книга с кратки разкази на Иван Димитров. Сбито писане, крайна пестеливост към думите. Иронично-саркастично и меланхолно-тъжното надделяват над историите в нея - ту измествани към есеистичния фрагмент или драматургията, ту към сюреалистичното или автентиката на преживяното.

Иван Димитров успява да събере отделните части, на които се е разпаднал животът ни и от тези парчета се е получила малко мрачна картина, но читателят в крайна сметка остава обнадежден. Защото, докато четеш, се усмихваш, даже се разсмиваш. Думите имат сила.

Как започва твоята сутрин? Пишеш ли рано сутринта?

Много зависи от сутринта, по принцип имам нужда известно време малко да ми дойде акъла в главата и не мога веднага да се събудя и да седна да пиша. Има автори,  които го правят, например  един от тях казва, че става в три през нощта, започва да пише и пие кафе. Той използва този прекрасен израз:"Аз пиша, събуждайки се". Аз не мога да го правя.

С какво би променил света? 

Това е много хлъзгав въпрос, тъй като знам, че не мога да променя света.

А опитваш ли?

Опитвам себе си да променям и да правя някакви малки неща и мисля, че ако повечето хора правят тези малки неща и работят повече върху себе си - това ще промени света. Светът не може да се промени ей така с щракване на пръст.

Какво те прави щастлив?

Ами всичко и нищо, не знам. Прави ме щастлив комуникацията с хората. Имам щастието да съм се въргалял по какви ли не различни среди и да познавам толкова много хора, също така да пътувам както днес съм тук. Бях в три града последните два дни, което е много готино, защото мога да изляза от зоната си и да говоря с други хора. Имам щастието да познавам много хора на изкуството, което много ми харесва, защото и аз съм човек от  тази кръвна група.В момента съм щастлив, че съм тук, че се разходих в Пловдив, че вчера бях във вашата гимназия, беше много приятно.

Ще ни посетиш ли пак?

Надявам се да, зависи от Жанет 45, защото аз сам си организирам прекалено много участия. Те (Жанет 45)  работят тук, а аз смятам да работя с тях така че в това отношение със сигурност ще дойда.

Какво би посъветвал своето по-младо Аз?

Ох, подяволите. Aко посъветвам своя по-млад аз, той най-вероятно няма да ме чуе.Така че младото ми аз да си прави каквото иска, да е това, което е. Да си върви по пътя.

Замислял ли си се да публикуваш под псевдоним?

Да, най-малкото се налага. Като публицист скоро  трябва да започна да публикувам под псевдоним,  защото пиша авторски текстове и не може да излизат текстове прекалено често от едно име. Вече ми се случи да публикувам под псевдонима, за който се говори в книгата ми Софийски дует.

Занимаваш се с театър, музика и писане. Как запазваш равновесието между тях?

Доста време ми беше адски трудно, но вече ми е много по-лесно. За заниманията ми по музика преди шест години трябваше да си кажа, че не искам да свиря в групи, защото нямам нужното време, нито пък емоционалния заряд. При мен емоционалният заряд отива предимно в писането. Независимо дали пиша, занимавам с театър или музика, за мен най-важно е да се отпусна и да бъда себе си. Тогава нещата се получават по най-лесния начин.

Кой е най-яркият  ти детски спомен?

Спомените са много, пък и не вярвам в любимите неща. Имам многобройни спомени за това какви неща съм причинявал на сестра ми. Когато си голям брат винаги се случва, че сестра ти е ранена и най-вероятно ти си виновен. Например карахме ролкови кънки, тя падна и аз й минах през палеца.Това не ми е любим спомен. По-скоро местата, селото ми например е важно, защото там съм си прекарвал летата.

Уверен ли си в себе си?

Уверен съм в неувереността си и неуверен в увереността си, така да се каже. Предполагам, някои хора които ми следят профила във фейсбук си мислят, че съм много "бетониран" и уверен човек, но аз си имам своите неуверености. Аз искам да остана дете в някакъв не буквален смисъл на думата, а в този смисъл, че децата са свободни да правят пакости и след това си носят последствията за тях. Аз искам да правя пакости. Този роман ми е изключително неуверено нещо, все още се колебая в него, но когато застана пред хора и го представям,  не мога да си позволя да бъда неуверен. Човек се учи на това. 

Лесно ли признаваш грешките си?

Опитвам се. Не знам до колко е лесно, защото не мога да се видя от страни, но принципно си ги признавам, защото какво мога да направя? Най-малкото на мен постоянно ми се налага да признавам грешките си, защото постоянно правя.

Кой е най-ценният  житейски урок, който си научил до сега?

На скоро си дадох сметка за това, много е лично. Майка ми почина преди две години, лека й пръст. Тя беше човек с много голямо чувство за хумор и си спомням, че имаше доста тежък живот, но много обичаше да ми казва следното: ''Ивче, аз нищо повече не мога да ти дам освен един ритник отзад." Имало е тежки моменти, в които съм се чудил как майка ми може да ми каже нещо такова, но сега разбирам, че това е най-добрият урок,  който някой ми е давал. Ако се гордея с нещо, то е, че съм постигнал всичко сам. Много съм се борил, но и съм се провалял. Било ми е много тежко, но някак съм издържал. Не искам да имам очаквания от хората, нито пък от света. Всеки човек отговаря първо и само за себе си и за мен това е този урок.

Четат ли българите?

И да, и не. Тоест, масово се твърди, че не четат, но всъщност четат. Може би не купуват толкова книги колкото ни се иска, но по-скоро купуват книги, които са по-популярни. В библиотеките трябва да има повече книги, които излизат сега, преводни книги също. Това което ме притеснява е, че съвременният  човек все повече чете и се вторачва в думите, и забравя да чете около думите, под  думите. Тези пространства, които всеки добър текст носи в дълбочини.

Какво за теб е щастливият край? Как би го описал?

Какво е щастлив край? Трудно ми е да отговоря на този въпрос,  тъй като не съм от хората, които харесват щастливия край, не защото съм негативен човек, по-скоро мисля, че съм позитивен. Не харесвам днешните позитивни хора, които отричат негативните, това е ужасно, защото тези хора не са достатъчно самокритични към себе си. Щастливият край...по-скоро е начало, защото всеки край води към начало, а всяко начало води към край. Ние се раждаме и умираме. Умираме и се раждаме. Аз ще умра, но някакви мои клетки ще продължат да живеят в детето ми ако имам. Или някаква част от съзнанието ми ще продължи да съществува в книгите, които съм написал, независимо те какъв живот ще имат, никой не знае. За мен щастливият край е истинския край, а истинският край много често не е щастлив или е щастлив по един различен начин. Мисля, че понятието "щастлив край" както се използва в литература е доста изкуствено.

Аз по-скоро харесвам незавършените или драматични краища, но не и такива, които ми оставят свободно пространство, което води до начало.

 

тагове: капана, автори, пловдив, четене, писател, иван димитров, проза, думи, смисъл, живот