Топ новини:

„Тая земя, оная земя“ на Иванка Могилска - истории за тайната градина на човека

14 Юни 2017 коментара Славена Шекерлетова;
„Тая земя, оная земя“  на Иванка Могилска - истории за тайната градина на човека

Не е невъзможно да се изгубиш сред разказите на Иванка Моглиска в книгата „Тая земя, оная земя“. Но това е приятно загубване, като в интересен град или друго място. Пътуването из „Тая земя, оная земя“ среща с най-различни герои, включително обувки.

„Историите в „Тая земя, оная земя“ са за това – за тайната градина на човека, в която минава по-съществената част от живота му и която той от страх или от неумение не споделя с останалите. Във всички разкази на героите им се случват невероятни неща, грандиозни събития, но светът около тях не забелязва това, което те приемат с ужас, гняв, еуфория, спокойствие – всеки според характера си“, казва Иванка Могилска в интервюто, което може да прочетете по-долу.

2004-та година излиза първата й книга стихосбирката „ДНК“.  3 години по-късно се появява романът „Места за загубване“, с който Иванка Могилска участва в срещата на европейските романисти дебютанти по време на Международния фестивал на книгата в Будапеща.  В края на 2010 г. „Жанет 45“ издава третата книга на Иванка Могилска - стихосбирката „Иначе казано“.  По текстове от „ДНК“ и „Иначе казано“ Иванка заедно с Албена Баева създават интерактивния пърформанс „ДНК на думите“, който е представян многократно из цяла България, както и в Германия. В края на 2013 г. е издадена четвъртата книга на Иванка Могилска - романа „Внезапни улици“. По романа Иванка и Албена Баева създават пърформанса „Внезапни улици“. Албена Баева създава и кратък филм по книгата. Иванка Могилска е и копирайтър на свободна практика.  Тя създава блог, в който дава съвети на свои колеги. През 2017 от печат излиза сборникът с разкази на Иванка Могилска "Тая земя, оная земя"

Кога са писани тези кратки разкази и кое те вдъхнови за тяхната поява?

Повечето разкази са писани през последните 3 – 4 години. Всичко започна с едно неколкомесечно пътешествие, по време на което натрупах истински съкровища от образи, персонажи и места. Струваше ми се, че са ми се случили хиляди неща.

Когато обаче се опитах да ги разказвам такива, каквито съм ги запомнила, се оказа, че няма история. Или поне няма история, която да мога да разкажа на глас, няма действие. Защото всъщност това, което съм видяла е предизвикало емоции в мен, променило ме е, но за останалите случка липсва.

Тогава започнах да се връщам към хора и места, които са оставили ярък спомен в мен по време на пътуването и да се ослушвам за тяхната скрита история, да я разкривам, да си я доизмислям.

Шон Тан има една приказка в своята книга „Приказки от крайните квартали“ - „В никоя друга страна“. В нея се разказва за семейство, което живее в потискаща къща, с бетон, боядисан в зелено вместо морава пред нея. Един ден момченцето открива, че къщата има вътрешен двор – целият потънал в зеленина, прохладен, когато навън е лято, слънчев, когато е зима. Семейството му се радва, събира се в него, но решава да го запази в тайна. След време жената по случайност открива, че всички техни съседи имат по един такъв таен вътрешен двор.

Историите в „Тая земя, оная земя“ са за това – за тайната градина на човека, в която минава по-съществената част от живота му и която той от страх или от неумение не споделя с останалите. Във всички разкази на героите им се случват невероятни неща, грандиозни събития, но светът около тях не забелязва това, което те приемат с ужас, гняв, еуфория, спокойствие – всеки според характера си.

Кажи ни повече за твоите герои и откъде всъщност идва заглавието на книгата „Тая земя, оная земя“?

Героите ми са съвсем обикновени хора. Понякога носят необикновени имена, друг път се оказва, че изобщо не се казват така, както се наричат сами или както ги наричат останалите. Някои са с по-шантави професии – като Маргарете, която цял живот работи като статуя от пеещ часовник на една улица в Лисабон. Други си представят, че всички освен тях водят невероятен, вълнуващ живот, дори свраките, а после разбират, че за птиците летенето не е вълнение, мечта и щастие, а ежедневие.

Общото между всички герои е, че не се задоволяват само с това, което им предлага тая земя и търсят, някои дори намират, своята тайна градина – оная земя.

Постоянното прескачане между тая и оная земя прави животът по-поносим, по-смислен.

Пътувала си в чужбина, ние българите често си мислим, че хората на Запад са по-добри от нас или навсякъде хората си приличат?

Хора всякакви навсякъде. Някои по-любезни, други не толкова. Едни, които искат да помогнат и други, които предпочитат да не се месят. Такива, които знаят, че нещата зависят и от тях и такива, на които все другите са им виновни. Въпросът обаче ме подсети за следната история.

По време на пътешествието отседнахме за няколко вечери в малък пансион близо до Лисабон. В съседната стая се бяха настанили двойка испанци. Малко след нас дойдоха французин и германка. Домакинът ни беше холандец, женен за португалка. Всички бяхме на различна възраст – от 30 до около 60 години. Още първата вечер се озовахме заедно на голяма маса в градината. Споделяхме питиета, впечатления. Говореха се всякакви езици, по едно време всеки се опитваше да каже нещо през другите. И тогава осъзнах, че испанците, холандецът, португалката, германката и французинът един през друг се оплакват, че в тяхната страна е най-зле. Ние с моя спътник само се спогледахме и си казахме „наздраве“. Но както се вижда, приличаме си дори по някои неочаквани за мен неща.

А какво е най-важното за теб в едно пътуване и как се връщаш на тая земя, след като си била на онази другата, с какво разположение, емоции и мисли. Всъщност защо обичаш да пътуваш, какво ти носи това и кое място от Европа е останала най-дълго при теб и защо?

Най-важното е самото пътуване и всичко, което научаваш за себе си и за другите по време на пътешествието. Възможността да надникнеш в друга земя – реална или измислена – никога не е за изпускане.

От местата, които посетих, веднага бих се върнала в Португалия. Може би защото я подцених, недооцених, докато пътувах из нея, а вече няколко години тя не излиза от мислите ми и интригува въображението ми. В сърцето ми останаха Гранада и Саламанка – не само заради красотата и историческите забележителности, а и заради начина, по който жителите им са успели да създадат мост между миналото и настоящето. Дори в архитектурно отношение.

Това ме подсеща за още една история. Влизаме в магазинче за картички в Саламанка и виждам картичка с детайл от входа на новата катедрала в града. И този детайл е... фигура на космонавт. Новата катедрала е строена между 1513 и 1733 година. Спорим дълго дали е фотошоп, отиваме да проверим на място има ли такава фигура на входа или е шега. Да, има – космонавт, седнал на едно дърво. И в това няма нищо мистично. Просто в Саламанка има обичай при всяка реставрация, специалистите да добавят и по един, типичен за модерните времена, детайл. По време на реставрацията през 1992 година решили това да бъде космонавт.

Мария Донева казва за разказите „Тяхната формула е: обикновени герои в обикновени обстоятелства посрещат най-яркия миг от живота си без предупреждение, а после дълго гледат след него“. Защо си избрала именно да ни срещнеш с ярките мигове и какви моменти са това за твоите герои?

Защото яркостта им, надявам се, ще привлече вниманието на читателите, ще им напомни за техните важни мигове, несподелени с друг, ще им подскаже, че всички имаме такива – ярки мигове в нашите тайни градини. А това, мисля, намалява усещането за самота.

От известно време даваш онлайн ценни съвети за хора, които работят на свободна практика, ти самата си такъв човек, защо избра този начин на работа?

В началото по-скоро той ме избра. В последствие реших да остана на свободна практика, защото това ми дава свобода, увереност, среща ме с нови хора, държи ме будна и ме кара непрекъснато да уча нови неща, т.е. позволява ми да пътешествам между тая и оная земя и когато работя.

Хайде да споменем някои от книгите и авторите, които са ти повлияли като човек и като писател?

Всяка прочетена книга влияе, често се усеща и влиянието на непрочетените. Но ще ви кажа кои книги препрочитам най-често: „Кого живея“ на Костас Монтис, в превод на Яна Букова и „Латерна магика“ на Ингмар Бергман.

Особено важна за мен беше срещата с „Центурия“ на Джорджо Манганели, разказите на Дино Будзати, Алис Мънроу и Туве Янсон, всъщност с цялата поредица „Кратки завинаги“, включително и тези автори, които не успях да оценя и не ми харесаха особено. Да не пропусна – приказките на Маргарит Минков.

Ще си призная и кои са книгите, които бих искала да съм написала аз:

City и „Океан море“ на Алесандро Барико, „Полубрат“ на Ларш Собю Кристенсен. Пленява ме това, че когато ги чете, човек е винаги с един крак в приказното, а с другия в реалното.

Явно имам слабост към такива истории.

Тук http://taqzemq-onaqzemq.eu/ може да чуете някои от разказите на Иванка Могилска от книгата „Тая земя, оная земя“.

тагове: иванка могилска, книга, тая земя, оная земя