Топ новини:

За тъмната страна на женските желания или защо Лилит живее във всеки от нас

21 Юни 2017 коментара Катерина Чобанова;
За тъмната страна на женските желания или защо Лилит живее във всеки от нас

Диана Петрова е автор  на бестселъра "Мъдри приказки" и на първата книга с български приказки за осиновени деца "Двойната планета". Издала е три романа - дебютния "Ана" (2013), с който печели първото място за жена автор в поредицата "Гравитация" на издателство "Изток-Запад", "Синестезия" (2014), който попада в десетката на конкурса "Нов български роман" на издателство "Сиела", представен с откъси в литературните списания "B.O.D.Y.", “Vagabond" и "Drunken Boat", и "Лилит" (2016) , който е причината за нашата среща.

Срещнахме се с нея на литературния фестивал „Пловдив Чете“ 2017. Книгата беше представена от Младен Влашки. Той сподели, че „Лилит“ е „символ на черната луна, тъмната страна на женската природа.“ Диана посочи, че приема романа не само като нещо, което е написала, но и като нещо, в което участват и други хора. 

Романът има двама рецензенти и няколко отказа от издателства за публикуване, докато "Летера" не приема предизвикателството да публикува „откровеното разголване на психиката на една съвременна жена“ .

В края на срещата Младен Влашки сподели за авторката пред публиката :“ Диана Петрова е от малкото  млади автори, които са склонни да работят с редактори и да се вслушват в тях.“ . А за „ЛИЛИТ“ : „Всеки читател може да открие нещо, което е правил или му се иска да направи.“

Владимир Зарев също е впечатлен от „Лилит“ и Диана:  „Диана Петрова пише живо, интересно, винаги крайно провокативно, без нейната щедра проза да губи от качествата на високата, на истинската белетристика. В Лилит тя разказва сексуалните фантазии на своята героиня, прави го пределно честно и открито и сякаш е на път да еманципира националната ни литература, в която описанието на подобни страсти и видения все още се счита за табу. Убеден съм, че със своя смел сюжет, със запомнящия се образ на главната героиня, но и с художествените си качества тази книга вероятно ще се превърне в един от най-четените бестселъри.“  Повече за „Лилит“ и Диана може да прочетете в интервюто, което тя с радост даде и беше безкрайно пряма, откровена и истинска.


Представете се с няколко думи?

Казвам се Диана – баща ми ме е кръстил така, защото му харесала една статуя на римската богиня със сребърен лък. Е, аз нямам лък, но харесвам блясъка на среброто и често си купувам сребърни пръстени. Имам две деца – безспорно по-умни, а и както се оказа напоследък - по-зрели от мен. Пиша, за да си създавам илюзия за смисъл, а иначе работя нещо далеч по-скучно и лесно – тествам софтуер.

Много интересна история се крие зад написването на романа „Лилит”. Ще ни я разкажете ли?

Да, историята сама по себе си е илюстрация от живия живот на онова, което разказвам и в романа. Случи се така. Загубих близък роднина и в продължение на шест месеца сънувах кошмари. Будех се с викове и прекарвах дните си в мрачни настроения. После една нощ, когато отново отворих очи след едно такова ужасяващо видение, реших, че трябва да се разсея с нещо наистина много различно и много силно, нещо, което да ме изтърбуши от цикъла, в който се бях увъртяла. Тогава застанах до прозореца, погледнах към луната и в тъмните очертания по нея видях преплетени тела. Казах си малко на майтап – защо не? Потопих се в еротичното писане с такава ярост, все едно от него зависеше живота ми. То е което ме извади отново на светло. По-късно когато представях един от текстовете пред преводачи от фондация „Елизабет Костова”, реших, че трябва да го защитя, като се облека предизвикателно. Сложих къса пола, начервих нокти и минах край масата с преводачи с вдигната глава. Докато четяха текста ми, наблюдавах телата им. Едни се бяха свили и скръстили ръце, други ме гледаха с любопитство, сякаш очакваха всеки момент да се съблека, а трети – бяха забили погледи в земята. Тогава реших, че никой от тях няма да разбере какво стои зад еротичното писане и те нямат вина за това. За пет минути измислих историята – история на жена, която губи детето си, и за да се съвземе, започва да пише еротични писма. Исках да хвърля светлина, така че да разберат смисъла на еротичното писане – не в контекста на порнографския ексхибиционизъм, а в контекста на лечебните свойства на еротичната сила у човека. Как тази сила се изявява, когато малко други неща могат да помогнат, колко голяма е тя и колко повече функции има, отколкото смятаме.

Разкажете някоя интересна случка в процеса на писане на книгата?

Изпратих няколко писма до петима мои приятели мъже, за да видя резултата. Дали еротичните писма въздействат на мъжете, освен че служат за почистване на душата от ужаса на ежедневието? Настана голям купон – започнаха едни напътствия кое да променя, къде да бъда по-изразителна, къде да замълча повече. Всички до един обаче признаха, че не останали само с четенето им, ако разбирате какво имам предвид.

До колко си приличате с главната героиня Симона от книгата ви „Лилит” и колко се различавате?

Мислим еднакво, но тя е много по-решителна и издръжлива от мен. Осмелява се да направи аборт, изпраща тези писма до истински мъж, грижи се за толкова много хора, а най-накрая дори намира смелост да се раздели с идеята за любимия. В личния си живот аз често съм слаб човек. Трудно правя избори, презастраховам се и ако ми възложите прекомерно много задачи, ставам сприхава и снижавам качеството. Често близките ми се молят да се грижа за себе си, за да може да не им вгорчавам живота. Има и една генерална разлика между Симона и мен – тя през цялото време се осланя на здравомислието си и по-скоро си позволява моменти на лудост. При мен е точно обратното – мога да извърша страшни глупости и често нещо дребно ме пали - потрепване на скула, грациозен скок на катерица, синеок мъж, който нагъва пица.

Някои казват, че книгата ви звучи пошло. Но възможно ли е изобщо истината да звучи пошло? И в този ред на мисли защо именно абортът е отправна точка в тази история?

Хората знаят най-добре. Щом им звучи пошло, значи е пошла. Оправдания няма. Истината е, че не това ме вълнува, а дали са хванали посланието. Там ме сърбеше да го кажа в прав текст, но нямах право. Ще си позволя да го изведа тук чрез думите на Пабло Неруда: „Ако нищо не може да ви спаси от смъртта, нека поне любовта ви спаси от живота.” Абортът е отправна точка в историята, защото имам страх от нежелано забременяване. Реших да го поставя в романа, за да изследвам страховете си.

Каква е тъмната страна на женските желания според книгата ви?

Жената жадува да бъде свободна. Всеки мъж се ужасява от това. Ето я Лилит, ето го демонът. Свободната жена ще прави секс с когото поиска, ще убива и ще ражда, ще обича и ще бъде безчувствена. Тя ще знае, но ако пожелае, ще захвърли познанието. Тя може да ви измами, без да усетите – при нужда или просто за удоволствие. Най-често ще се преструва на по-глупава, за да постигне своето. През деня ще я видите в кожата на Ева - със завързана коса как сменя памперси, прахосмуче или пише кротко в травъл блога си. В тази роля тя е поддръжник на мъжа, негова сянка. Нощем обаче тя ще язди откраднат мотор без светлини, ще сключва сделки за заплатата на съпруга си и ще пие силите на случайните си любовници. Погледнете снимките на приятелките си във фейсбук. Ще откриете Лилит веднага.

Днес истинската любовна история може ли да трае дълго? Отживелица ли е, мит ли е представата за любов до гроб?

Любовта е учебна дисциплина – като математиката. Тя иска ежедневни грижи, много решение на задачи, безкрайни дни, в които ще ти се иска да играеш навън, но ще трябва да се занимаваш с нея. Тя може да е забавна, но може и много да заболи – особено ако се окаже, че не си изчислил колко може да изтърпи другия. Отговорът ми е: да. Има любов до гроб, стига да ти стигнат силите да решаваш задачите й до сетния си дъх.

Коя е „Лилит” в 21 век и съществува ли изобщо? Има ли връзка с тази от легендите?

Лилит е умна и свободна жена, която обича мъжа си. Толкова е просто. Огледайте се – ще я видите навсякъде. Тя е актриса, програмист, тя е композитор, психотерапевт, тя е мениджър. Тя е онази, която ще отговори на съобщението: „zdr, kote, iskash li sex?” по следния начин: „Епистоларният дискурс на Вашата аморфност е ентропийно лиризиран.” А после ще почерпи приятелки затова, че е успяла да ви докара дотам, че да я блокирате. Демонизирането на Лилит се случва поради страха в патриархалното ни общество от нейната сила. И като казвам страх, нямам предвид само страха на мъжете, а и нашия страх – страха на жените. Ние също сме свикнали с ролята си в патриархалното общество и Лилит ни плаши. Нарочваме любовчийките, не искаме по-висока заплата, не смеем да гъкнем, ако си харесаме мъж – току виж сме го потиснали, затова че знаем повече.

Ето как говорим за нея:
„Тази жена ще ти изпие мозъка”, „Жена мениджър – бягай, баце”, „Тази става за любовница, но не и за съпруга.”, „В тъпия форум на майките има упътване за сменяне на гума. Четох оттам.”

Авторка сте на три много различни романа. Какъв творчески път изминахте от „Ана” до ”Лилит”?

Зададоха ми този въпрос и в друго интервю. Ще кажа, че това е път на излизане от психологичното и вливане в художественото. В „Ана” още не се стърпявах да анализирам, в „Синестезия” оставих това на психолог, който се отказва от професията си, а в „Лилит” – там с много стискане на зъби зарязах героинята да шета както намери за добре.

Кое повече ви харесва - писането на детски приказки или на романи за големи?

И двете. То е все едно да ме питате: „Кое обичате повече – да правите деца или да правите секс?” И двете неща са производни на еротичното у човека, но вижте какво се получава накрая. Всеки един тип писане идва със своя свят, своите правила и своите нарушения на правилата. Писането за деца е много по-отговорна работа обаче. Там съм по-внимателна, повече се вслушвам в собствените си деца и в децата, които срещам на улицата, отколкото в щенията на възрастния човек у мен, който просто иска да пише за стъклени дървета. Писането за възрастни пък е много по-саморазголващо и често се измъчвам с въпроси за това до колко да се вложа в текста и доколко да крада от животите на познайниците си.

Трудно ли ви беше да „скочите” в крайно различен жанр от предишните, в които сте творили?

Не. Правя го постоянно. Всичките ми книги за възрастни се различават по тематика, постройка и замисъл. Предполагам, че това е така, защото когато свърша с писането на една книга, аз дотолкова излизам от нея, че после ми е досадно, когато тя ме връща обратно към себе си. Знаете ли, авторът гори в книгата си докато я създава, а после минава година докато някое издателство я забележи, още година, докато я издадат, и още година, докато се развъртиш по медиите, че читателите да я забележат. Какво мислите остава от едно дърво три години след изгарянето му?

Смятате ли да продължавате да пишете книги и какви?

Планирах да напиша само още една книга – искам да пиша за смъртта, но по жизнерадостен начин. Искам да покажа как смъртта на другите често ни вдъхновява да живеем по-пълноценно, да побързаме да направим каквото не сме успели, да станем по-големи, отколкото сме си мислели.
Но „Лилит” още не ме пуска толкова напред. След издаването й от две големи издателства ми поръчаха да напиша любовни романи за тях.

Имат ли еротичните романи почва у нас и защо е важно да говорим за това?

Да, с триста ръце! Когато бях малка, изчетох цялата серия арлекини. Баба ми скътаваше пари, за да ми ги даде за любовни романи. Това не ми е попречило да се главоблъскам над философските конструкти на Кант, нито да се наслаждавам на трагедиите на Шекспир. Летните следобеди, в които не се целуваш, са дълги.

Ако ги нямаше еротичните романи, мога да ви гарантирам, че съвременната жена нямаше да пожелае да създава семейства. Погрешно е схващането, че днес тя мисли за разплод. Тя мисли за любов.
От друга страна българският мъж е погребал еротиката в мазето си, а само няколко стотина километра по-надолу, в Турция, например, мъжете те спират, за да ти кажат колко си хубава и после продължават по пътя си. Искам да говорим за еротика, важно е всички да го правят свободно, защото еротиката лекува и носи наслада. Тя често е единственото, което помним, когато ръцете ни се сбръчкат и затреперят.

Освен това обожавам българските мъже – те са секси, те са силни и под силата си крият много много нежност, която я няма например нито у италианците, нито у датчаните, нито у американците.

Кои са книгите, които са ви повлияли положително?

„Ана Каренина” на първо място – след като я прочетох, разбрах какво да направя, за да не се превърна в нея.„Прекрасния нов свят” на Олдъс Хъксли – тази книга преобърна представите ми за света. „Изкуството на войната” ме научи да оцелявам в корпоративната джунгла. „Железния светилник” на Талев беше мой учебник по писане на книги. „Диалозите на Платон” – с тях печелех каквото поискам от човешките взаимоотношения. „Автобиографията на Юнг” от Аниела Яфе – с тази книга пораснах и от хлапе, отглеждащо хлапета, се превърнах в това, което съм сега.

Какво ви вдъхновява в живота?

Когато съм била малка, учител докладвал на майка ми, че по цели часове стоя и гледам върховете на борчето в градинката и не играя с останалите. Тя се притеснила и даже мислела да ме води на психолог. Ето какво ме вдъхновява – дреболиите. В тях е заключен целият живот – в дреболиите няма преструвка, няма шега работа. Те могат да изградят цял един свят, ако съумееш да ги подредиш по определена схема, а могат самите да съдържат свят. Не е ли изумително? Не строим къщата с тухли, а с умалени къщи.

Какво е писането за теб?

Някои хора снимат, за да приемат. Аз пиша, за да го сторя. Илюзия е, че писателите пишат за някой друг. Те могат да пишат само за себе си. Аз лично често се разглобявам в различни герои – антиподи. Опъвам ги до техните крайности, сядам на първия ред и почвам да ги бъхтя. Писането единствено ми помага да разбера себе си, то ме лекува, то е най-изкусният производител на смисъл и най-добрият илюзионист. Покрай измишльотините за героите, аз доизмислих и себе си.

Коя е Диана Петрова в личен план отвъд думите и книгите?

Глезла съм. Обичам да ми разтриват ходилата, да спя в скъпи хотели и да пия вишнев ликьор.
От друга страна съм човек, който е прекарал много време по болници и познава физическата болка, безнадеждността, обидата и лекарската грешка.
Мога да убия човек заради децата си. Прашинка не давам да падне върху хората, които обичам. Но пък дайте ми стар приятел, една свободна нощ и шума на дъбови листа – тогава Лилит ряпа да яде.

Каква беше вашата мотивация да се включите в Пловдив Чете 2017?

Хотелската стая. Майтапя се. Основната ми мотивация беше съгласието на Младен Влашки да представи книгата ми. За мен това съгласие е голямо признание, защото ако човек като него го прави, то тогава има шанс тази книга да бъде разбрана както ми се иска.

Какво ще пожелаете на читателите ни?

Желая им да правят редовно секс. Това може да потуши много войни, може да роди много деца и да ни постопли в студеното безсмислие на живеенето.

 

тагове: лилит, диана петрова, женските желания, еротични романи