Топ новини:

Мемоарите на един артист – Елена Кабасакалова (СНИМКИ)

15 Ноември 2019 коментара Паулина ГЕГОВА;
Мемоарите на един артист – Елена Кабасакалова (СНИМКИ)

Всички сме свикнали да гледаме лицата на актьорите от сцената или екрана. Прожекторите да описват страните им и да заслепяват погледите ни. Свикнали сме да виждаме блясъка, цветята на финала, да слушаме аплодисментите. Но не вникваме зад кулисите. Не надзъртаме зад завесата, за да не развалим магията. А зад блясъка и прожекторите стоят хора като нас и вас. Със своите копнежи, страхове, радости и преживявания. Свикнали сме да взимаме интервюта, да представяме едната страна на монетата, но какво ако монетата се разгърне като свит лист и разкрие истинската си същност? Какво ако разкажем историята така, както никога не е била разказвана до сега?

С фотографа Александър Карамфилов създадохме поредица, в която ще ви запознаем с изминатия път на актьорите и творческия екип от Драматичен театър Пловдив. Черно-белите фотографии улавят моментите, трептенията на мускулите, емоциите в очите, докато артистите споделят историите си пред нас – без задръжки, без цензура. Кръстихме поредицата „Мемоарите на един артист“, а текстовете ще пиша от първо лице, все едно те държат перото на миналото си и го описват интимно и съкровено, само за тези, които са готови да го приемат.

Продължаваме поредицата с една от най-харизматичните дами на Драматичен театър Пловдив – Елена Кабасакалова. Срещнахме се на любимото ѝ място – Античен театър Пловдив. Докато разговаряхме, последните лъчи на залязващото слънце плахо галеха страните ѝ, като предадоха една нежна топлина, напълно сливаща се със също толкова топлите ѝ думи.

Винаги съм знаела, че искам да се занимавам с театър. Това ми желание се породи още в детските години. У дома имахме стар голям грамофон с достоен за уважение брой плочи. Много се слушаше Лили Иванова, а аз не спирах да я имитирам. И до ден днешен смятам, че тя е ненадминатата звезда в България. Разбира се, единствената ми публика бяха мама и татко, но по техните реакции разбрах, че не ставам за певица. Много ми се смееха, подиграваха ми се по един мил и забавен начин. Но за сметка на това имитациите ми бяха добри. Преобличах се като дива, носех високите токове на мама,давах въображаеми интервюта пред огледалото. Имахме и прожекционен апарат с диапозитиви. Много обичахме вечер да си пускаме някоя приказка. Ставаше уютно, интимно, почти сакрално. Цялата къща се променяше, сякаш в тъмното се пренасяше в друга реалност. Любимата ми приказка беше за Баба Меца и Ежко Бежко. Имаше реплика, в която Баба Меца нарича малките таралежчета „жлета“. Това нарицателно се превърна в парола за нас. Когато татко се прибираше, винаги ни посрещаше с: „Ей, жлета, колко сте?“. Той бе изключителен бохем. Сега ми липсва, защото няма кой да ме пита подобни неща…

Другият ни любим семеен момент бе гледането на програма „Студио Х“. По нея даваха криминални филми и трилъри. Вместо да ме карат да си лягам, аз стоях до късно с родителите си и батко. Чаках нетърпеливо с тях филмите. Гледахме ги заедно, коментирахме, анализирахме, предполагахме кой е убиецът. Тези спомени, заедно с любовта ми към литературата и театъра, която съм наследила от мама, са надграждали желанието ми да стана актриса. Именно тя ме заведе за първи път на театър. Толкова ми хареса, че и аз започнах да правя пиеси.

                                

Баба имаше вила в село Устина - тази, която в момента се използва от винарната. Тя е с голяма кръгла порта, на която с другите деца опъвахме въже, закачахмее завеса и играехме приказки. Взимахме костюми от библиотеката на читалището, канехме публика, дори събирахме пари от билети, които сами си рисувахме.

После се преместих в Пионерския дом при Кремена Бабачева, а след време при Петя Тетавенска. Членувах и в пловдивското читалище срещу „Евмолпия“, където ми преподаваше Стефан Попов. Последваха училищните рецитали и спектакли, докато в 10-ти клас не попаднах на обява във вестника, че се търсят студенти, които да станат част от театър „А‘Парт“. Бях малка за изискванията, но реших да пробвам. Явих се на конкурс, изпълнена със страх, но поради някаква причина ме приеха. Там се запознах с бъдещия си съпруг Петър Кауков и с Алексей Кожухаров, с когото и в момента сме колеги. Театърът беше част от защитена програма на Министерството на културата, заради която го признаваха за висше учебно заведение. Учехме всички предмети, които се учеха и във ВИТИЗ, преподаваха ни Емил Бонев и Виктория Колева. Те ни научиха на страшно много. Отгледаха ни с голяма любов, уважение и отношение към професията. Накрая завършихме и получихме диплома.

Тогава  ме забелязаха от Драматичен театър Пловдив и ме поканиха да стана щатна актриса. Оказа се обаче, че режисьорите не искат да ни разпределят, а ако го правеха, то беше за малки роли. Просто нямаха доверие и не им се рискуваше с хора, които не са завършили Академията. Бяха предубедени, точно както са предубедени към кадрите от Пловдивския университет. Но нямах никакво намерение да се предавам, затова кандидатствах във ВИТИЗ. Родителите ми много ме подкрепяха и ми помагаха. Издържаха ме, въпреки тежкото време на Прехода. Тогава буквално нямаше какво да се яде, пазарувахме с купони. Случи се деноминацията на лева и заплатите свършваха за няколко дни. Ужасни години…

                               

Стана така, че и проф. Здравко Митков, и проф. Надежда Сейкова ме искаха в класовете си. И тъй като не можаха да се разберат помежду си, ме викнаха в Учебен отдел с още едно момиче в същата ситуация и ни накараха да изберем сами. Бяхме в шок! Как да избереш между двама великана в родния театър?! Все пак предпочетохме Здравко Митков, с ас. Влади Люцканов. Петър вече беше приет при тях, Алексей и Венелин Методиев също, с девойката станахме приятелки и така се заформи една страхотна компания. Здравко беше много строг, много стриктен, изкарваше ни извън зоната на комфорт, провокираше ни да не работим със собствените си щампи. Никога няма да забравя първите му думи: „Несправедлива е тази професия!“. Тогава не го разбирах, но сега напълно осъзнавам за какво говореше.

С Петър се омъжихме, завършихме Академията и Рашко Младенов ме покани в Сатирата. Изкарах там една година, но Емил Бонев стана директор на Драматичен театър Пловдив и ме покани да се върна. Приех с удоволствие, но продължих да живея в столицата. Пътувах постоянно в продължение на 14 години. Роди ни се дъщеря, която кръстих Мина на Свети Мина, защото изпълнява желания. Неведнъж съм се обръщала за помощ към него и той винаги е отвръщал на молитвите ми. Мина е най-прекрасният подарък, който съм получавала от Петър и от съдбата. Ходеше на детска градина в Стария град и всяка сутрин, след като я оставех, пиех кафе на Античния театър. Там се чувствах, и продължавам да се чувствам, свободна. Бях щастлива в професията, щастлива с детето си, а после станах щастливо разведена. Мисля, че хората не трябва да живеят с нещо, което им тежи.

Това лято официално се прибрах в Пловдив. Работя в театъра вече 20 хубави години. Слава Богу, за това време не съм попадала в кризисни ситуации. Никой не се е държал зле, грубо или неприемливо с мен. Като че ли хората са станали по-добри. Моите колеги - от актьорите, през сценичните работници, всички до един са изкушени от магията на театъра. Да, понякога съм попадала на спектакли, които не харесвам, но от време на време се появява материал, който те пронизва. Който е всичко, за което си мечтал. В които се обогатяваш актьорски и развиваш диапазона си. Тези роли и спектакли са ми изключително мили. Такова представление е „Слава“! То ще ме държи ентусиазирана за години напред.

Другата ми страст е киното. Обожавам снимачния процес. Чувствам се изключително комфортно пред камера. Имам няколко епизодични роли в телевизията и една по-голяма в „Лили рибката“. С режисьора Ясен Григоров се запознахме при снимането на сериал, в който играех. Тогава ми обеща, че ако някога създаде пълнометражен филм, ще ме покани да участвам. По-късно ме гледа в „Сестри Палавееви“, а след още няколко години ме викна да играя майката в „Лили рибката“. Не можех да повярвам, че изпълни обещанието си. Когато обвиниха филма в джендър поклонничество и нагаждане на расизъм, всички бяхме съкрушени. Опитвахме се да не обръщаме внимание на клеветите, но беше трудно, защото го създадохме с такова вълнение. Искахме просто да разкажем една приказка, но съвпадението с Истанбулската конвенция накара хората да мислят, че пропагандираме разделение между семействата. Изписаха се толкова отвратителни неща. Един ден не издържах и се разплаках…

Моята дъщеря също иска да е актриса.Следва в НАТФИЗ и е страшно ентусиазирана, макар че са много натоварени. Всеки ден са на лекции и репетиции, без никаква почивка, без свободно време, но е толкова радостна, че не ѝ тежи. Всеки ден ми се обажда и ми разказва какви нови задачи са им поставили, какви етюди са репетирали и колко е щастлива. Не ми се искаше да следва стъпките ми, защото знам колко е трудно и през какво ще се наложи да премине, но не можех да ѝ кажа „Не!“. Мен никой не ме спря навремето, за което съм благодарна. Това е единственото, което бих правила цял живот…

Фотограф: Александър Карамфилов

                                

                                             

                                

Още от поредицата "Мемоарите на един артист" от Паулина Гегова:

  • Алексей Кожухаров - прочетете ТУК
  • Александър Секулов - прочетете ТУК
  • Деница Димитрова - прочетете ТУК
  • Стефан Попов - прочетете ТУК
тагове: елена кабасакалова, слава, драматичен театър пловдив, театър, александър карамфилов, мемоар