Топ новини:

Веселка Кунчева: „Аз, Сизиф“ задава въпросите „Защо живеем“ и „Защо умираме“

07 Май 2019 коментара Паулина ГЕГОВА;
Веселка Кунчева: „Аз, Сизиф“ задава въпросите „Защо живеем“ и „Защо умираме“

Представлението ще се играе за първи път на открита пловдивска сцена на 6-ти юни

За първи път в Пловдив уникалният спектакъл „Аз, Сизиф“ ще се играе на открита сцена – тази на Лятно кино „Орфей“. Представлението е дело на режисьора и драматург Веселка Кунчева, сценографа и кукломайстор Мариета Голомехова, хореографа Мария Димитрова, композитора Христо Намлиев и осветителя Веселин Христов и театър „Азарян“. „Аз, Сизиф“ всъщност е моноспектакъл, изигран от Стоян Дойчев, но със записани монолози на Леонид Йовчев.

Пиесата е легнала на „Митът за Сизиф” от Албер Камю, като бяга напълно от театралните канони. Създава нова форма – разчупена, разкривена, даже, и много задълбочена… чак до дълбините на Подземното царство. Тя е нещо напълно различно, което едва ли сте очаквали, но от която ще си заминете потресени от заложените идеи, метафора и майсторството на изпълнение.

Един месец преди творческият екип да пристигне в Пловдив, се срещнахме с Веселка Кунчева, за да си поговорим за представлението и смисъла на живота. Ето какво каза тя пред MediaCafe.

- Всичките Ви спектакли са разтърсващи по един душевен и психоаналитичен начин, но лично за мен, "Аз, Сизиф" все още държи челната позиция. Каква философия и истина залагате в него?

Бих искала да започна с това, че всички „мои“ спектакли са съвкупност от работата на целия екип, създаващ спектакъла. Не мога да ги нарека мои, защото те не са. Спектаклите са част от нашата взаимна творческа работа. Те са нужда да споделим какво мислим за света, какво ни вълнува, какво ни гневи и какво ни кара да бъдем по-добри, или поне да се стремим към това. Първият етап, с който започвам един спектакъл, винаги е работата ми със сценографа Мариета Голомехова. Заедно определяме това, което в момента ни вълнува и започваме да дълбаем тази тема, докато постепенно се появи и идеята как да изглежда спектакълът и на какъв език да говори. Впоследствие се включват всички останали от екипа – композитор, хореограф, актьори.

Спектакълът „Аз, Сизиф“ изследва смисъла на човешкия живот. За основа ползвах философското есе на Алберт Камю „Митът за Сизиф“. В него авторът разглежда доста задълбочено абсурдността на човешкото съществуване и задава въпроси, които винаги са ме вълнували? Защо живеем? Какъв е смисълът на нашето съществуване? Защо умираме?

- Представлението е едно своеобразно, непрестанно търсене на човека. Търсене на самия себе си. Изгубени ли сме в реалността си?

Това е толкова тъжен въпрос… И да, и не. Давим се в реалността, но все още не сме на дъното ѝ. И това не се случва само с нашето настояще. Така е било, така и ще бъде. Реалността е един от големите врагове на Духа на Човека. Тя ни притиска да мислим повече за материалното и за плътта, а това убива нуждата ни от духовно развитие.

- Сценографията и мизансценът са изумителни - изчистени, откъм декор и реквизит, но много мрачни, въздействащи, димящи. Как те подчертават заложената тема за древногръцкия герой?

Спектакъла го създавахме девет месеца. Колкото се износва едно бебе. Минахме през стотици проби, грешки и метаморфози, за да достигне сегашния си вид. Всъщност, с годините не спираме да го променяме. За мен спектакълът е като човека. Има си характер, лице, възраст, душа. И нашата работа е да се стремим да му помагаме да бъде такъв, какъвто иска да бъде. Сизиф се намира в ада на човешките търсения. Няма как да не бъде мрачен и димящ.

- Легендата гласи, че след смъртта си, Сизиф е бил наказан да търкаля огромен камък нагоре по стръмен склон, който падал веднага щом стигнел върха. И така, в постоянен кръговрат. Това ли е човешката съдба - да изкупваме земните си грехове?

Сизиф се е опълчил срещу волята на Боговете. И е бил наказан за това, че не желае да изпълни техните желания. Нима това не е и неизбежността на всеки човек, който застава срещу Съдбата си? Нима трябва да живеем като стадо овце, хранени и доени, докато стигнем ножа? Сизиф избира да бъде свободен и наказанието му е вечното доказателство за избора на неговата свобода. В този смисъл Сизиф е много по-щастлив от тези, които кротко приемат ориста си. 

- Подхванах темата за греха, защото е главна част от всичките ви представления, а изкуството умее много елегантно, но и силно, да припомня собствените ни. От къде, според вас, изкуството притежава това голямо надмощие над емоциите ни?

Изкуството е най-мощното средство на духовността. Единствено, То може да ни измъкне от калта на ежедневието и да ни извиси към самата ни същност. Защото то борави с емоции и архетипи, които не могат да бъдат изтръгнати и подменени. Вярвам, вярвам, че това не е възможно!

                                  

- Началото си "Аз, Сизиф" постави в Държавен куклен театър Пловдив. Защо изведнъж спря да се играе?

Директорът на Държавен Куклен Театър Пловдив – Виктор Бойчев ни подаде ръка когато създавахме спектакъла като ни даде възможност да го поставим на неговата сцена. Това е жест, който никога няма да забравя. Впоследствие спектакълът тръгна по свой дълъг и труден път. Представяме го предимно на фестивали в чужбина. Всеки път – нова сцена, нова подредба на осветлението, всеки път сглобяваме и разглобяваме плътта му. Всеки път отново и отново. Също като Съдбата на самия Сизиф. 

- Сега се завръщате, за първи път, на откритата сцена на Лятно кино "Орфей" на 6-ти юни. Разкажете за зрителите, които вече са го гледали - има ли някаква промяна? Нещо ново, за което да се оглеждат?

За нас сцената на Лятно кино „Орфей“ е огромно предизвикателство. Ще се опитаме да адаптираме откритото пространство и да го превърнем в естествена среда на този свободен Сизиф.

- А за тези, които не са? За какво да се подготвят?

С всяко представление, което показваме, се опитваме да бъдем по-искрени, по честни, по-смели. Надявам се и този път да е така.

                                        

- Какво преживяване бе за Стоян Дойчев да изиграе този сложен образ и то без подкрепата на други колеги актьори?

Да бъдеш Сизиф е изключително сериозна отговорност. Стоян се справя великолепно с всички предизвикателство, които отправя този спектакъл към него. Сизиф расте, заедно с него и това, за мен, е безкрайно интересен процес. Наистина виждам как с всяко ново представление същността на Стоян се разтваря във вечността на Сизиф и го променя. Героите ни са това, което сме самите ние.

- През 2016-та спектакълът прави световно турне, като посещава шест държави. Как се прие от чужденците вашата интерпретация на старогръцкия мит?

Всяка година посещаваме поне шест различни държави. Тази година ще бъдем в Германия, Русия, Дания, Белгия, Литва, Естония, Румъния.

Спектакълът има 17 международни награди и е участвал в трийсет международни фестивала досега. Надявам се пътят му да продължи още дълго.

Хората го харесват, защото не вярвам да има човек на тази земя, който да не е стигнал до въпроса „Защо живея?“.

                              

- Вашият стил на режисьорска работа се откроява, говори сам за себе си и, в този ред на мисли, не е за всеки зрител. В крайна сметка, това ли е най-важното, когато твориш - да покажеш себе си такъв, какъвто си или да търсиш космополитност в името на успеха и по-лесното приемане от страна на публиката?

Вярвам, че всеки творец трябва да бъде честен и да създава само това, което толкова силно бушува в него, че би било невъзможно да бъде задържано само във въображението. Творчеството не е фабрика за задоволяване на първични нужди, то извира от дълбините на самите нас, хората. Всеки човек е творец и трябва да се отнася към живота си така, както се отнасяме ние творците към творенията си. Всеки избор има последствия, които се отразяват на пътя ни. Всеки спектакъл е важен избор в живота ми. Всичко е избор. Всичко!

Фотографии: Иван Дончев

тагове: веселка кунчева, аз сизиф, лятно кино орфей, пловдив, театър, леонид йовчев, стоян дойчев, гръцка митология, албер камю