Топ новини:

„Театър се прави не от хора, които могат да правят театър, а от хора, които не могат да не правят театър „– Заро

28 Април 2014 коментара Тони Тодорова;
„Театър се прави не от хора, които могат да правят театър, а от хора, които не могат да не правят театър „– Заро

Светозар Кнезовски е 28 годишен театрален актьор, завършил Актьорско майсторство за Драматичен Театър в ГИТИС-Москва. Но тези биографични данни едва описват чара и харизмата на Заро. Той е човек, с който е наслада да общуваш, а театъра за него, както той сам казва е като въздуха: ”Научно доказано е, че тялото ни остарява благодарение на това, че дишаме и частици въглероден двуокис достигат до клетките и ги умъртвяват. Но пък без да дишаш умираш. С театъра усещането ми е същото. Изпива ме, уморява ме, разсипва съня ми, психиката, тялото, но без него умирам...”

Заро се е превъплащавал в множество роли, сред които „Светльо” в „Меко казано” от Валери Петров, травестита Вальо от „Кабаре”, Мъртвеца в „Червена точка 18”-авторски моноспектакъл, Клоунът в „Клоунът и момичето” – от Мирон Иванов, Клоунът-пенсионер в „Клоунът” – авторски моноспектакъл, Шофьорът в „Шофьор за дами”, Пък от „Сън в лятна нощ” от Шекспир (в академичен театър към ГИТИС), Кълъчов от „Кандидати за слава” по Иван Вазов, Безименния от „Дърветата умират прави” - авторски текст и спектакъл, Марсел в „Съкваритранти” – авторски спектакъл с Мария Андонова, Пощаджията в „Ревизор” по Гогол, Вася в „Чехов и миниатщрите” по разказите на А.П.Чехов, Дон Жуан в „Смъртта на Дон Жуан” и много други.

Какво сподели за първите стъпки в театъра, житейския си опит и в какво дарява любовта си – с следващите редове:

Как протича един твой ден?

Весело. Започвам с цигара и кафе. После се юрвам или на репетиция или в срещи. Когато нямам ангажименти се посвещавам на дъщеря си или на четенето на пиеси и книги. Вечер се събирам с приятели и след редовно гледане или правене на театър се впускаме в преследване на нищото из нощните софийски клубове.

Как пое пътя към изкуството и защо избра точно театъра? Какво ти дава театъра?

Приятно и несъзнателно стана. Бях много малък когато влязох в една детска група за театър и оттогава не съм слизал от сцената. Преподавателите ми твърдяха, че  съм докоснат и че неминуемо това е моя път. Аз взех, че им повярвах :P. После се заех да създавам собствен стил и виждания. Създадох частния си театър и се гмурнах в професията с главата надолу ... Не е лесно, но е съдба ... Неминуемо е. Театър се прави не от хора, които могат да правят театър, а от хора, които не могат да не правят театър. За мен това изкуство е като въздуха. Научно доказано е, че тялото ни остарява благодарение на това, че дишаме и частици въглероден двуокис достигат до клетките и ги умъртвяват. Но пък без да дишаш умираш. С театъра усещането ми е същото. Изпива ме, уморява ме, разсипва съня ми, психиката, тялото, но без него умирам...

Какво означава за теб това да можеш да се превъплъщаваш в различни личности?

Да надникваш в световете създадени от авторите и да изживяваш животите на персонажите, които играеш е огромна школа по ЖИВОТ. Имайки в главата си десетки ситуации и хора с различна характерност и характеристика, различни реакции и емоции, различна визия за живота и смъртта, можеш да съпоставяш и изследваш собствения си живот и да реагираш по-добре и по-интелигентно в напечени ситуации. И не само. Старите актьори казват, че всяка година в театъра е десет години житейски опит. Следователно: (21х10) + 28 = 210 + 28 = 238 . Да си живял 238 години, те прави не малко търпелив и мъдър. Не зная дали с мен е така. Не мога да се видя отстрани, но публиката може да каже.

На какво ниво е българският театър в момента?

Колегите играят много, играят добре.  Разбира се има страшни халтураджийски произведения, но не бива и съвсем без тях. Предпочитам да гледам и коментирам само хубавите неща. Да плюеш по труда на някого освен, че е долно е и черна реклама, а аз не искам да правя известни „лошите неща“. Предпочитам да говоря за „Йерма“ на Диана Добрева в ТБА. За „Греховната любов на зографа Захарий“ – моноспектакъл на Любомир Бъчваров.  За такива неща ... Дълбоки, истински, вълнуващи и добре направени .

Кои са личностите, от които черпиш своето вдъхновение?

Много са. Има и чужди и български. Не бих ги заизброявал, за да не пропусна някого, а и ще ми отнеме 100 дни. 

А кои са личностите, които повярваха в теб?

През годините много хора повярваха в мен и ми подадоха ръка и приятелско рамо. „Никой не е станал велик сам“. И колеги и приятели и семейство усещам, че са зад гърба ми и ме ценят като творец и преводач на нетленни светове. Понякога ми се дразнят, но осъзнават, че природата ми е различна и търсенията са нестихващи ... Неспокойствието ми е породено от незнанието ... Непрекъснато търся отговори. Недоспиването е част от живота ми, защото в тъмната част на времето (през нощта), когато е тихо и само звездите се виждат през прозорците ми се загубвам по друмищата на съзнанието и търся ли търся ... Не ми се сърдят. Напротив. Снощи даже, жена ми стана и като видя, че съм буден и пуша на прозореца дойде и ми направи топло мляко. Ей така, мълчаливо, без дума да каже, целуна ме и си легна. Това е огромна подкрепа за мен! Благодаря на всички. БЛАГОДАРЯ!

Разкажи ни за „Забравени от небето”? 

„Забравени от небето“ е спектакълът, който бих играл до края на живота си. Екипът, с който работех са онези хора, които искам около себе си винаги. Спектакълът е като свещенодействие, като литургия в малка църквица, обрасла с бурените на човешките мъки, но запазила духа на светлината вътре в себе си. Надеждата за това, че след нас ще има и други и знанието за това, че преди нас също е имало.

Кое е преимуществото на моноспектакъла?

Има много преимущества. Не зная от къде да започна. Може би това, че си сам на сцената е провокатор на особен род самоусъвършенстване. Поемаш цялата отговорност за случващото се и това те прави по-смел в живота и в решенията. Прави те и по-внимателен в изборите на живота и на работата. Противоречиво е ... Не зная ... Може би не съм се замислял достатъчно.

 актрисата Снежана Малковска в "Кандидати за слава" от Иван Вазов. Постановка - Георги Кайцанов)

Кога ще ни гостуваш в Пловдив?

Когато гостувам в Пловдив гостувам в клуб „Библиотеката“. Верен съм на това място и няма да го сменя. Следете програмата на клуба и рано или късно ще се срещнем там.

Какъв емоционален отпечатък оставя в теб една добре изиграна постановка? 

Всеки човек е доволен и щастлив когато види, че е постигнал искания резултат от работата си. Пилотът е щастлив когато кацането е успешно. Лекарят е щастлив когато ти е помогнал да се справиш с остро заболяване. Ти си щастлива, когато се е получило добро интервю с някого, когото харесваш. ЩАСТИЕ е думата.

И по-какво разбираш, че си се представил добре на сцената?

Има един особен момент в края на представлението, когато за миг излизаш от унеса и осъзнаваш, че не искаш да свършва. Чуваш някак отстрани собствения си глас как признася последните реплики, а не искаш да се случва. Искаш да го задържиш още малко. Тогава разбираш. Магия е. И когато я усетиш върху себе си знаеш, че публиката е била свидетел на нещо незримо. Само по-сетивните хора от публиката „виждат“ как душата се измества от тялото и се хвърля разюздана и гола да танцува лудешкия си танц сред тях.  Неописуемо е ...

Каква е рецептата за успешен образ?

Няма рецепта в любовта.

Любимите ти театрални постановки?

Онези, които остават в мен до днес и помня като сън, като кадри, реплики ...

С какви нюанси е наситен живота на един актьор? По-различен ли е от този на другите?

Разбира се. Всеки човешки живот независимо от професията е строго индивидуален. За актьорския живот важи същото. На всеки от колегите му се случват различни неща в живота и различни са препятствията по пътя на изграждането му. Общото е само смъртта. Тя е естественият, еднакъв до болка финал на всичкото.

Куклите за теб са:

Оная част от театъра, на която несправедливо се обръща по-малко внимание. Казват, че там където свършват възможностите на човека започват тези на куклата. Те са почивката ми, те са бягството ми от света на хората ... Страстта ми и несбъднатата ми любов. Аз исках да завърша куклено актьорско майсторство, но уви ... Съдбата реши друго.

Какво оставяш след себе си?

В преходността на театралния живот не можеш да оставиш кой знае колко. Оставаш като спомен ... Оставаш като сълза от радост или мъка ... И се изпаряваш рано или късно ... остава само сол по бузата на стария човек. Оставаш като усмивка поседнала на крайчеца на сбръчканото около очите му. Оставаш като вятър в белите му оредели коси.  Докато земния си път напусне и последния, който те помни ... После? Не знам! И това незнание ме разяжда отвътре ...

Обичаш..

Дъщеря си ... Театъра ... Слънцето ... Жена си ... Дори и теб ! Всичко. А да обичаш всичко значи да си влюбен в ЖИВОТА. Да живееш в любовта на времето и пространството. Да съзиждаш невидими кули и в тях да трупаш спомените си. Да се отпуснеш кротко в ръцете на реката и да се оставиш на топлата и ласка да те отнесе до бленуваното лято. Съдбата си обичам!

Какво би посъветвал читателите на Mediacafe.bg, които искат да се занимават с този вид изкуство?

Да са честни! Спрямо себе си, спрямо изкуството и спрямо публиката. Да не забравят, че любов не се играе. Тя се чувства ...

тагове: Заро, Светозар Кнезовски, театър,