Топ новини:

Мемоарите на един артист - Александър Секулов (СНИМКИ)

24 Януари 2019 коментара Паулина ГЕГОВА;
Мемоарите на един артист - Александър Секулов (СНИМКИ)

Всички сме свикнали да гледаме лицата на актьорите от сцената или екрана. Прожекторите да описват страните им и да заслепяват погледите ни. Свикнали сме да виждаме блясъка, цветята на финала, да слушаме аплодисментите. Но не вникваме зад кулисите. Не надзъртаме зад завесата, за да не развалим магията. А зад блясъка и прожекторите стоят хора като нас и вас.

Със своите копнежи, страхове, радости и преживявания. Свикнали сме да взимаме интервюта, да представяме едната страна на монетата, но какво ако монетата се разгърне като свит лист и разкрие истинската си същност? Какво ако разкажем историята така, както никога не е била разказвана до сега? 

С фотографа Александър Карамфилов създадохме поредица, в която ще ви запознаем с изминатия път на актьорите и творческия екип от Драматичен театър Пловдив. Черно-белите фотографии улавят моментите, трептенията на мускулите, емоциите в очите, докато артистите споделят историите си пред нас – без задръжки, без цензура.

Кръстихме поредицата „Мемоарите на един артист“, а текстовете ще пиша от първо лице, все едно те държат перото на миналото си и го описват интимно и съкровено, само за тези, които са готови да го приемат.

Продължаваме с драматурга на Пловдивския театър Александър Секулов, когото наричам Създателя!

Създателя, в чийто ум се случват всички истории, още преди да са поставени на сцена, още преди да са записани на лист. Всичко започва от писателя, преминава по стълбицата на творческите етапи и стига до върха, когато можем да наречем проекта завършен. Но ако го нямаше него – Писателя, Създателя, нищо нямаше да е възможно. Представяме ви неговата история…

Обикновено, когато човек е млад, се интересува повече от силата на вятъра, отколкото от неговата посока. Чак когато минат достатъчен брой години, схваща каква посока има животът му. Може би, най-добрата метафора за човешкия живот е плаването. Тръгването, спирането на островите, бурите. И аз, като другите, го осъзнах по-късно, когато почнах да плавам с лодки. Сега мога да заявя, че има няколко константи, няколко темела, върху които е положена същността ми. 

Първият е, че съм роден в Пловдив. Напускал съм го само два пъти – за две години в казармата и за година следване в Солун. Пейзажът на Пловдив такъв, какъвто беше, до голяма степен, определи характера и възприятията ми за света. Аз съм представител на последното поколение, израснало в съвършено класическа махала до Главната улица. През 1981 година тази махала бе наполовина разрушена, защото се прокара и разшири пътят, който минава през Тунела. Построиха и Археологическия подлез, а сегашната галерия „ТракАрт" е разположена върху основите на родната ми къща. Възмездяването за нея беше напълно мизерно. Тогава никой не те питаше искаш ли, не искаш ли, не се правеха пазарни оценки. Даваха ти апартамент, където може за компенсация, и точка. Смятам, че това е една от травмите на рода ми. Но, въпреки това, летата в махалата бяха повече от прекрасни.

Пловдив беше изключително тих и спокоен град. Играехме свободно футбол по улиците, коли минаваха на два часа. И сега, като затворя очи, си спомням по-сдържаната, по-малката, по-уютна и празна откъм хаос и шум форма на града. Градът, дал толкова много на артистите си. Той е такъв, най-вече, заради собствените си творци. Затова е вечен, а във вечния град има много време. Честно казано, се страхувам от тенденциите Пловдив да се превърне в туристическа дестинация.

Осъзнавам, че е необходимост на живота, но се страхувам, че ще се превърне повече в декор…

Втората константа, която ме определя, е Словото! Имах изключителната привилегия да съм дете във време, в което телевизионната програма започваше в 17:00 часа и свършваше в 22:00, а детско предаване се излъчваше веднъж седмично. Единственият начин за развиване на фантазията бе книгата. Аз съм болезнено четящ човек. Човек от поколението на буквите. Следващите поколения са доминирани от образа. Цялото ми семейство четеше много. Майка ми, която беше начална учителка! Баща ми 40 години беше актьор в Пловдивския театър и имаше прекрасни рецитали по Йордан Йовков, Елин Пелин, есета на Стефан Продев. Когато пораснах ме водеше с него, за да пускам музиката на рециталите. 

Завърших Сценични кадри със специалност Помощник-режисура. Бяхме жесток випуск - Кольо Карамфилов, Светла Лазарова, Димитър Митовски, Георги Димитров. Училището ме държеше далеч от общообразователните предмети, по които бях доста зле. С компанията от Кольо Карамфилов, Митака Митовски, Кристиан и Стефан Белеви живеехме и се чувствахме като свободни артисти още от IX-ти клас. Мислехме само за изкуство. Щях да кандидатствам за режисьор и най-вероятно щях да премина изпитите, толкова подготвен бях. Но тогава промениха законодателството и в специалност Режисура се приемаха само хора, които вече имат едно образование. С по-богат житейски опит и по-голяма обща култура. И тъй като нямаше какво друго да правя, кандидатствах Българска филология и ме приеха с пълна шестица.

След като излязох от казармата, започнах да уча и някак си потънах в литературата. „Живеехме“ в компанията на театрален състав „Проблем 13“ в 13-та аудитория, където сега е театралната зала на Пловдивския университет. Водеше ни Младен Влашки. Отново се бяхме събрали невероятен тандем – бившият заместник-кмет на Пловдив Атанас Бадев, главният редактор на радио Пловдив Марин Данев, сценаристът Емил Тонев, Деси Шишманова, която прави чудесни документални филми за Радио-телевизионния център, Наско Вълев, който стана известен като човека, открил българското кисело мляко за Америка, и още много други. Тогава университетът изобщо не обмисляше вариант за театрална специалност, но ние бяхме решени да правим театър и го правехме.

Пишех, почнаха да ме публикуват, но връхлетяха промените и по заръка на баща ми заминах за Гърция. Майка ми е гъркиня, а никой не знаеше езика, освен нея. Отделно бях решил да се женя, а нямахме пари, затова заминах и се записах в курсове на Солунския университет за хора с един родител грък. Колкото учех, толкова и работех. Работех адски много, като какво ли не. Бях сервитьор, копаех основи на вили, разнасях кафета. Бачках непрестанно, но събрах пари, научих езика и една година по-късно се завърнах у дома. През 1991 година започнах работа във вестниците „Марица“ и „Новинар“ като един от първите кадри. За шест години изживях цялата еуфория на свободната българска преса и нейния крах. Видях как идеята за свободно изразяване, свободен избор на теми разцъфна в много жестока конкуренция. И видях началото на нейния край…

Дръпнах се от бранша през 97-ма. Над пресата започнаха да тежат всякакви зависимости - корпоративни, финансови, партийни, олигархични. След това четири години бях изпълнителен директор на Европейския месец на културата. Тогава имаше Европейска столица на културата и Европейски месец на културата – т.е. една столица и една поддържаща ко-столица. Това беше осем години преди България да влезе в Европейския съюз. До тогава нямаше нито една организация, която да е работила по европейска структура, по европейски изисквания, нито да е отчитала европейски пари.

Ние бяхме първите и изпреварихме страшно много времето си.

Никой не бе подготвен за случилото се. За два месеца и половина направихме над 350 събития, без външни организации, като концерта на Металика, на Горан Брегович. Но и тази фондация се разпусна, а уменията ни бяха разпилени. 

Точно тогава дойде времето на частния бизнес. Случайно попаднах на едно пустеещо пространство в Стария град, приличащо повече на сметище. Отидох в Районния съвет и казах да ми го дадат, с идеята да направя там сцена за концерти. Искаха ми предложение и изготвен план. Дадох им снимки на мястото, върху които кумът ми беше нарисувал едни кипариси и сцена. Изобщо нямах проект, тогава и компютри нямаше. Какво съм им говорил и до сега не знам, но по някакъв начин успях да ги убедя. Нямах пари, затова сключих договор с една дама - строителен предприемач, която произвеждаше първата пловдивска бира. Договорката ни бе фирмата ѝ да поеме част от строителната дейност, а аз, на свой ред, да предлагам бирата в заведението. Останалото довърших с помощта на приятели. Така се роди „Конюшните на царя“…

Първите години претърпяхме истински фурор. Постоянно идваха хора, нивата на печалба бяха неописуеми. Никой от нас не беше чувал думите ДДС и касов апарат. Времената бяха такива, че каквото изкараш, си остава за теб. Разбира се, това не може, а и не бива, да продължава вечно, но замаян от първоначалния успех, лъган от ентусиазма, отворих още едно заведение, за което в последствие съжалих и изоставих. Реших, че искам да направя нещо свое. Намерих пространството в „Капана“ и създадох „Петното на Роршах“, но този път сам. То отвори като клуб с кауза и все още продължава да е такъв. А тя е много проста – Изкуство, а не арт!

Около 12 години, незнайно как и за мен, се занимавах само с бизнес и правене на пари. И на музикалния бизнес видях зараждането и жалкото пропадане в мейнстрийм културата. Толкова добри музиканти се примириха с тенденциите, за да могат да преживяват. Към 2007 година бях изключително недоволен от себе си. Усещах как нещо вътре в мен страда, как не съм щастлив. Когато концесията на „Конюшните“ изтече, върнах обекта на Общината без съжаление. Остана само „Петното“, но то е твърде емоционално и съдържа твърде много от мен самия. Върнах се към литературата и когато излезе първият ми роман „Колекционер на любовни изречения“, много хора мислеха, че съм дебютант, а аз бях на 43 години. Както споменах, първата ми книга бе отпечатана като студент. Тогава много исках отличия, награди. Търсех ги, измъчвах се, че не ги получавам. Осъзнавам, че ако ги бях получил, щяха много тежко да изкривят характера ми. Виждам ясно, че това бавене и завоите, които съм поемал, са били за добро. Но и в това изкуство хванах голямото избухване и пропадането му в комерсиализираните практики на издатели.

Явно съм доста стар щом съм видял толкова страхотни начала и техния упадък. Затова винаги при нещо ново съм настроен леко негативно. Защото знам през какви етапи ще премине и че накрая крепостта винаги я предават тези, които живеят в нея. И винаги се извиняват с „такива бяха времената“. Те времената винаги са такива.

Времето е безразлична категория към човека. Човекът страда от времето, не обратното…

Третият темел, който издигам на пиедестал, е Театърът!

Самият аз съм кръстен на актьора от Военния театър Сашо Симов. Преди много години, със съпругата му Мария идват да работят в Пловдивския театър и наемат стая в нашата къща. Тогава баща ми е бил едва на 15. Именно те зараждат любовта му към театъра и го тласкат към това призвание. Когато бях малък ме водеше на работа със себе си, защото нямаше кой да ме гледа. Тогава на двора на Драмата имаше малък фонтан и лозница. Зазиданият вход функционираше. Точно тук играехме децата на актьорите, докато родителите ни репетираха по залите. Същите сега сме колеги. Тогава актрисата Мария Футикова, която ми бе като леля, ме гледаше. Тя нямаше деца и ние се превърнахме в нещо като нейни отрочета.

Години по-късно, Кръстю Кръстев ме покани да се присъединя като Драматург и така театърът се завърна в живота ми. Дори бях забравил, че има длъжност Драматург. Сега имам чувството, че мога да върша това цял живот. Чувствам, че съм открил своето място. В Драматичен театър Пловдив намерих съмишленици, осъзнах най-голямото удоволствие - че не съм сам. Че работя с хора, с които се разбираме от една дума. С които споделяме. С които създаваме. Не се налага да разделям сцената от поезията, не правя никаква разлика в изразяването. За мен поезията, прозата и драматургията са едно и също, с различни правила. Една от големите ми мечти е да продължаваме да реализираме толкова хубави и стойностни спектакли.

Другата е да имам достатъчно време, за да видя как синът ми пораства и се превръща в зрял човек.

Струва ми се, че най-трудната мисъл, която човек допуска, е мисълта, че е обичан. Не знам поради какви причини, но много се борим с нея. А реално, най-трудната и непосилна тежест е, че сме смъртни. Това е непреодолима дилема и спрямо изтичащото време хората се групират на два вида – такива, които схващат времето като божи дар и такива, които го схващат като нещо, което да разпилеят. Аз колкото се старая да съм от първите, толкова понякога съм и като вторите. Това е истината, която научих до тук. И като че ли това е достатъчно, за сега…

ИЗБРАНО

  • Още за писателя Александър Секулво и хрониките на миналите светове ВИЖТЕ ТУК
  • Сашо Секулов и "Господ слиза в Атина" ВИЖТЕ ТУК
  • "Море на Живите от Александър Секулов - ВИЖТЕ ТУК
  • "Скитникът и синовете" или куражът да допускаш светлината в себе си - ВИЖТЕ ТУК
  • За драматургията на Сашо Секулов и "Дебелянов и Ангелите" ВИЖТЕ ТУК
  • За Петното, ваната, двете вишневи дървета и клубната култура - ВИЖТЕ ТУК
  • Благодарим ти Сашо... или когато думите не стигат! - ВИЖТЕ ТУК

Фотографии: Александър Карамфилов

тагове: секулов, александър, драматичен театър, пловдив, актьор, мемоари, поредица, разкази, истории