Топ новини:

Мемоарите на един артист – Алексей Кожухаров (СНИМКИ)

11 Февруари 2019 коментара Паулина ГЕГОВА;
Мемоарите на един артист – Алексей Кожухаров (СНИМКИ)

Всички сме свикнали да гледаме лицата на актьорите от сцената или екрана. Прожекторите да описват страните им и да заслепяват погледите ни. Свикнали сме да виждаме блясъка, цветята на финала, да слушаме аплодисментите. Но не вникваме зад кулисите. Не надзъртаме зад завесата, за да не развалим магията. А зад блясъка и прожекторите стоят хора като нас и вас. Със своите копнежи, страхове, радости и преживявания.

Свикнали сме да взимаме интервюта, да представяме едната страна на монетата, но какво ако монетата се разгърне като свит лист и разкрие истинската си същност? Какво ако разкажем историята така, както никога не е била разказвана до сега? 

С фотографа Александър Карамфилов създадохме поредица, в която ще ви запознаем с изминатия път на актьорите и творческия екип от Драматичен театър Пловдив. Черно-белите фотографии улавят моментите, трептенията на мускулите, емоциите в очите, докато артистите споделят историите си пред нас – без задръжки, без цензура. Кръстихме поредицата „Мемоарите на един артист“, а текстовете ще пиша от първо лице, все едно те държат перото на миналото си и го описват интимно и съкровено, само за тези, които са готови да го приемат. 

Продължаваме с един човек, който е превърнал хумора в свое прозвище – както на сцената, така и зад нея. Алексей Кожухаров е един от онези мултифункционални артисти. Играе, пише, режисира, създава. Виждаме го в театъра, зърваме го от екрана, смеем се на негови телевизионни сценарии, обичаме го, дори когато не знаем, че той е основният виновник за нашето веселие. А сега, е време и да го опознаем. Да го разберем такъв, какъвто е без задръжки. 

Едно от най-трудните неща, за човек, е да говори за себе си, макар че има хора, които не спират да говорят за себе си. Нека започнем от там, че съм роден в Пловдив преди цели 48 години. Родителите ми, дядо и баба, никой от тях не изглеждаше на възрастта си. В рода ми съществува всеобщото мнение, че, тъй като сме по-младолики, нещата ни се получават по-късно. Не, че аз живея с тази кармична обремененост, но има доза истина. Например, ожених се чак на 35 години, станах баща на 36. Влезнах във ВИТИЗ на 23, точно преди ограничителната възраст от 25 години. 

Детството ми бе изпълнено с игри по улиците, общуване, лудории. Телефоните бяха стационарни, компютри имаше само в училище и то „Правец“.

Тогава времената бяха по-романтични. Живеех над Дома на младоженците, учех в ОУ „Алеко Константинов“, заобиколен от десетки къщи. Със сериозна тайфа от момчета ходехме да крадем грозде от дворовете им. Голяма част от детството ми премина на Бунарджика и когато се организираха разни дебати за премахването на Альоша, изобщо не ме интересуваха политическите мотиви на някого си. За мен, този паметник носи символично значение. Много е глупаво да затриваш собствената си история, дори да не я одобряваш. В крайна сметка, няма по-правилно време от това, в което живеем. Все повече осъзнавам, че е важен мигът, миналото и бъдещето са илюзорни. 

Като малък рисувах много. Дарба, която наследих от баща си. За жалост, той не стана художник. Не стана и актьор, а толкова силно е желал да кандидатства. Но тогава неговият баща му е казал, че не одобрява и няма да го подкрепи. Искал е да учи и Българска филология, но и там не е получил разбиране. Дядо ми е бил непреклонен – или Право, или Икономика. Цял живот баща ми беше счетоводител. Цял живот се измъчваше от факта, че сърцето му бе другаде. Може би, аз сбъднах неговите неосъществени мечти. Много съм му благодарен, защото навремето ми каза, че ще ме финансира до тогава, докато открия себе си, независимо дали ще отнеме 18 години или 30.

Искам някой ден и моят син да осъществи собствените си мечти. Още от сега му обяснявам, че има моята подкрепа, стига да го видя щастлив. Ако всеки родител бръкне дълбоко в душицата си, ще разбере, че няма никакво значение дали децата им са преуспели в някаква област. Важното е да са здрави и да се чувстват удовлетворени от себе си.

В гимназията имах не просто приятели, а истински съмишленици. Учех в тогавашната „Лиляна Димитрова“. Постоянно се събирахме в един съученик, който беше пригодил една допълнителна постройка в къщата си на детска стая. Слушахме музика, тайно пушехме, говорихме си на всякакви тийнейджърски теми, но и на много сериозни. Ходехме на стоп до морето, бягахме от училище. Самият аз не бях особено добър ученик. Притежавах развито чувство за свобода и избирателно наблягах на някои дисциплини, докато други пренебрегвах. Не обичах точните науки, бях слаб в тях. В последствие осъзнах, че това е било грешка, защото са много важни и сега се опитвам да компенсирам пропуснатото. Все повече ме интересува квантовата физика. Теологията също! Аз съм вярваш човек, макар че у дома бяхме комсомолци. Кръстих се едва преди няколко години, за да мога да стана кръстник на детето на моя кум. 

Първият професионален досег до театъра бе включването ми в студио „А‘парт“ през 1991 година. Учебната програма бе обемна, водеха ни лекции професори от ВИТИЗ, Музикалната академия, Пловдивския университет. Сашо Петков имаше амбицията да го превърне в квалифицирана образователна система към Министерството на културата, но така и не стана. Актьорско майсторство ни водеха Емил Бонев и Виктория Колева. От тогава, с Емо сме много добри приятели и не веднъж сме работили заедно, като съсценаристи. Такива общи проекти са „Морска сол“, „Прогнозата“, „Иво на живо“. От Виктория, пък, разбрах простата, но изключително важна истина, която се корени в актьорската професия – действието на сцената. Не само физическото движение, а процесът, който един актьор извървява от началото, през причината за всяко взето решение и неговото следствие. 

Този период бе много труден. Бяха години, изпълнени с протести, стачки, недоволство. Инфлацията се променяше за минути. На сутринта курсът на долара бе един, следобед коренно различен. Участвах и в студентските протести през 97-ма. За първи път изявих някаква категорична политическа позиция. Тогава майка ми, която цял живот е в туристическия бизнес, ми предложи доста примамлива оферта – да стана стюард на шестмесечен курс за круизи на фериботи. Единственото задължително условие беше английският език, а аз го знаех от малък. Родителите ми са завършили английската гимназия, посещавах английска детска градина. Освен това, предлагаха добри пари във време, в което българската беднотия бе пословична, а и щях да разгледам свят.

В крайна сметка, избрах театъра и не сбърках.

Слава богу, през всичките тези години, не ми се е налагало да правя някакви сериозни компромиси с попрището и мечтите си. На същото се опитвам да науча и сина си – да слуша сърцето си, както правим ние с майка му. Тя е дизайнер, от малка шие дрехи, първо за куклите си, после професионално. Много е трудно за човек да открие истинските си желания. Това, с което се изразява най-пълноценно, а още по-трудно е да не им изневерява.

И така… След „А‘парт“ започнах да уча Българска филология в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“. Изкарах две години и кандидатствах във ВИТИЗ. Влязох през 94-та в класа на Здравко Митков, още преди да стане професор. И тъй като ме приеха държавна поръчка, трябваше да изтегля дипломата си от ПУ и да я входирам в академията. Исках да съчетавам двете образования, затова предложих на администрацията в Пловдивския университет да мина на платена задочна система.

Приеха идеята, но жената от Личен състав ми каза, че дипломата ми остава при тях.

Отново ѝ обясних, че минавам на платено обучение, но пак не пожела да ми я даде. Не можело… Преброих до пет и прекъснах, а тя ми отвърна: „Ами, хубаво“. Толкова неприятна бюрократична случка…

Но в Академията беше различно. С Венелин Методиев и Елена Кабасакалова учехме заедно, та се знаем от тогава. В Студентски град ме разпределиха в стая със завършващия режисьор от Коста Рика Едманд Скот Лобо. С него беше интересно. Той много пушеше трева и то по един доста странен начин. Сядаше в поза лотос на леглото, в скута си държеше тефтер и химикал и почваше да медитира. Тук-там отвори очи, запише си нещо в тефтера и продължи да медитира. Този човек така си направи дипломната работа. 

И на мен, като на всеки млад мъж, ми беше любопитно да опитам. Няма да забравя първото си напушване. Пушехме от ганджата на мой състудент, която гледаше в саксия. Много брутален, готин тип. Имаше пънк банда, кръстена „Ерекция“. Грешката ни беше, че докато пушехме, пиехме и вино, ама това после го разбрахме, от костариканеца. Изпаднах в непознато ми, до сега, състояние. Имах чувството, че всяко движение го правя със скоростта на светлината. Стана ми зле и отидох до поликлиниката на Студентски. Звъннах на рецепцията, сестрата се показа една такава – сънена, аз целият треперя и ѝ казвам: „Сега, ще бъда напълно откровен. Пуших трева.“, а тя само въздъхна и ми вика: „Оф… влизай.“ Представете си колко такива, като мен, са ѝ минали през ръцете. Измери ми кръвното, сложи ми валидол под езика, успокоих се и си заминах. След тази случка реших, че без това съм си достатъчно луд, няма смисъл по молекулярен път да си докарвам още лудост, затова не пробвах отново. 

Във втори курс, Здравко Митков ме посъветва да запиша Режисура, заради различния поглед над актьорските етюди, които създавам. Завърших, започнах да пиша и така оформих моето тройно Аз - актьор, режисьор, сценарист и драматург. След това дойде ерата на „Морска сол“. Поркай сериала се запознах с Маги Халваджиян. Той много ме хареса и ме покани да стана главен редактор и сценарист на живите концерти на Star Academy. След него излезе „Пълна лудница“ и, общо взето, от тогава не спираме да работим заедно. Покани ме да участвам и в „Полицаите от края на града“. Честно казано, не мога да разделя трите части от моята работа. Обичам ги едновременно, те са едно и също, за мен. Режисирам по свой вкус, играя със свой стил, пиша по собствени предпочитания.

Научил съм се да правя всеки проект, всяка роля близки до моята същност. Не работя толкова стриктно по школата на Станиславски, при която актьорът трябва да влезе в кожата на някой друг. Не става! Не е възможно! Това е илюзия, метафора.

Най-добрият начин е да се развиваме като личности, да вадим качества от себе си, които биха били адекватни за ролята. Тогава е живо, всичко останало е щампа, повърхностна представа за персонажа.

Голямо предизвикателство, в кариерата ми, бе спектакълът „Тоскография“ за живота на Петър Тосков. Той сам ме покани да напиша драматургия, която да съчетаем с авторската музика, която е композирал за различни пиеси през кариерата си. В рамките на три месеца се превърнах, буквално, в разследващ журналист. В този етап, сериозно се интересувах от Stand up, където много любопитно се смесва документалното с играта. Играеш себе си, но с такава самоирония, че разсмиваш публиката, включително в тежките моменти. Написах театрализирана Stand up комедия, която, в крайна сметка, се превърна в сериозен драматургичен текст, не само за неговото битие, но и за времето, в което е живял. 

Поглеждайки назад, към своя живот, мога да кажа, че не съжалявам за абсолютно нищо. Звуча малко като Едит Пиаф, но е така. Твърде е високопарно да се каже, че съм щастлив, особено бивайки част от народ на скептици, но като се замисля…

ми аз имам всичко – здрав съм, близките ми са здрави, децата ми се развиват, занимавам се с това, което обичам и, на всичкото отгоре, съм оценен.

Разбира се, имам проблеми. Жив човек съм, все пак, не пластмасов манекен, но важното е кое доминира. При мен, доминира щастието! Когато гледаш позитивно, се случват позитивни работи. Не съм толкова вманиачен в духовното, но има нещо, което съм проверил -

колкото повече се притеснявам за успеха, за просперитета, за парите, толкова повече ги няма.

В момента, в който се успокоя и си кажа: „Чакай! Имам 20 лв. в джоба - голяма работа! Сметката ми е почти празна, банката чака - няма значение!

В крайна нужда ли съм? Не съм!“ и всичко се нарежда от само себе си. Човек трябва да е по-смирен, за да е истински щастлив…

Фотограф: Александър Карамфилов

Още от поредицата "Мемоарите на един артист" от Паулина Гегова:

  • Александър Секулов - прочетете ТУК 

 

тагове: актьор, пловдив, драматичен театър, култура, живот, бизнес, работа, истории, режисура, натфиз