Топ новини:

Мемоарите на един артист – Деница Димитрова (СНИМКИ)

06 Март 2019 коментара Паулина ГЕГОВА;
Мемоарите на един артист – Деница Димитрова (СНИМКИ)

Всички сме свикнали да гледаме лицата на актьорите от сцената или екрана. Прожекторите да описват страните им и да заслепяват погледите ни. Свикнали сме да виждаме блясъка, цветята на финала, да слушаме аплодисментите. Но не вникваме зад кулисите. Не надзъртаме зад завесата, за да не развалим магията. А зад блясъка и прожекторите стоят хора като нас и вас. Със своите копнежи, страхове, радости и преживявания. Свикнали сме да взимаме интервюта, да представяме едната страна на монетата, но какво ако монетата се разгърне като свит лист и разкрие истинската си същност? Какво ако разкажем историята така, както никога не е била разказвана досега?

С фотографа Александър Карамфилов създадохме поредица, в която ще ви запознаем с изминатия път на актьорите и творческия екип от Драматичен театър-Пловдив. Черно-белите фотографии улавят моментите, трептенията на мускулите, емоциите в очите, докато артистите споделят историите си пред нас – без задръжки, без цензура. Кръстихме поредицата „Мемоарите на един артист“, а текстовете ще пиша от първо лице, все едно те държат перото на миналото си и го описват интимно и съкровено, само за тези, които са готови да го приемат.

Следва да ви запознаем с една дама, без която Драматичният театър нямаше да е същият. Която е от изключително значение за развитието и просперитета му, макар и да не се изявява на сцената – заместник-директора Деница Димитрова. Деница се занимава с администрирането на театъра, което е пъстър калейдоскоп от разнообразни дейности, активно участва в рекламната му дейност, следи за правилното протичане на работния процес и... превежда пиеси. Ще откриете, че тя е не само изявен професионалист, но също така отзивчива, идейна и състрадателна жена.

                              

Родена съм в Бургас на 13 април 1981 година, но там съм прекарала само първите си 40 дни. Реално детството ми премина в Хисар – по дерета, гори, паркове, минерални басейни, крепостни стени. Пред къщата ни се ширеше голяма поляна с две футболни врати. Именно там направих първите си крачки към театралното изкуство. Много често с децата от махалата закачахме завеса на някоя от футболните врати, нареждахме за зрителите столчета, канехме съседите за публика и разигравахме „сценки“. Всички баби от махалата идваха да ни гледат и бяха наши верни почитатели. От I-ви до VII-ми клас ходех на уроци по пиано и пеех във вокална група с ръководител г-жа Илиана Червенакова. За жалост, сега и една нота не мога да изсвиря, но пък много обичам да пея.

Семейството ми се премести в Пловдив, когато бях на 13, защото ме приеха в ЕГ „Иван Вазов“, известна още като Руската гимназия. Незабравими 5 години! Гимназията ме срещна с доживотни приятели и изумителни учители, които са оставили дълбока следа във възпитанието ми. По отношение на творчеството – в гимназиалните години вярвах, че имам висок литературен потенциал и не преставах да пиша. А то всъщност май всеки втори тийнейджър има писателски период.  

Преди да навърша 12 баща ми замина за Америка с идеята цялото семейство да го последва. Но мечтаната от родителите ми зелена карта така и не ни се случваше. В последната си гимназиална година кандидатствах в най-близкия до баща ми университет. Не се бяхме виждали 7 години.  В България беше оставил 11-годишно хлапе, а на Бостънското летище посрещна 18-годишна девойка. Една от най-трогателните срещи в живота ми.

Приеха ме с пълна стипендия в Университета на Южен Мейн в специалност, която тогава, а доколкото ми е известно и сега, не съществуваше в България.

Нарича се Communication и включва изучаването на всякакъв вид комуникация - със самия себе си, между двама души, в малка група, организационна комуникация, междукултурна, комуникация в медиите, в киното и много други. Бих я определила като микс от психология, социология, маркетинг и медийни науки примерно.

                              

Петте години, прекарани там, бяха невероятни. Те са оказали най-силно влияние върху формирането ми като личност. Докато учех, работех много, но само в рамките на университета, защото такива бяха условията на визата ми. Първата ми работа беше в полицейския участък на кемпуса и се състоеше в това да пиша глоби на неправомерно паркиралите. Муахаха! Много от санкционираните са се карали с мен, но повечето приемаха провинението и си плащаха глобата. Имаше една жена, която ме заплаши, че ще се оплаче от мен на шефката на полицията, с която били приятелки. Аз ѝ отговорих, че ще ѝ бъда благодарна, защото до най-високо ниво ще стигне информация, че си върша съвестно и безкомпромисно работата. Имам и една смешна случка по време на една от ваканциите ми в България. Чаках автобуса на автогарата в София и тъй като печеше, носех слънчеви очила. Стоях неподвижно със скръстени ръце, а около мен един ром обикаляше и предлагаше часовници на всички пътници. Като стигна до мен, първо мълчаливо ме огледа от глава до пети и после каза: „Ти… май си полицайка, а?“ Човекът явно имаше нюх за тези неща. Толкова много се смях.

В същото време работех и на регистратурата в общежитието Портланд Хол, което беше мой дом през тези 5 години. То не се намираше в кемпуса, както е практиката в САЩ, а в центъра на града. Представляваше бивш хотел и се славеше с това, че събира най-много студенти от различни етноси, националности, семейни статуси, полови и сексуални предпочитания. Бяхме толкова шарени, толкова разнообразни. Винаги съм била толерантна, но тази среда ме отвори още повече към различията на хората.

През втората година станах Resident Assistant. Това са студенти, които имат по-специфични отговорности по отношение на останалите живущи в общежитията. Помагат им да се настанят, да посрещнат предизвикателствата на студентския живот, да ги насочат какво искат да учат, да се справят с определени проблеми. Организирахме забавления – караоке, кино вечери, игри, обучения. Процесът на подбор за Resident Assistants продължи две седмици и премина през много кръгове. Беше малко като „Сървайвър“ приключение. След подбора имахме и много натоварващо обучение, за да сме наясно как да реагираме във всяка една ситуация. Имала съм и тежки моменти. Веднъж една студентка дойде да ми съобщи, че наш приятел обмисля самоубийство. Тогава наруших протокола. Съгласно правилата трябваше да се свържа с университетския психолог, който да дойде в общежитието. Но прецених, че ако го направя, всички в общежитието ще разберат какво се случва и ситуацията за момчето ще стане още по-непоносима. Вместо това го закарахме тихомълком на психолог в болница, където го приеха за терапия. После писах обяснения защо съм нарушила протокола, но се мотивирах успешно и, слава богу, шефовете проявиха разбиране. Всякакви ситуации съм посрещала. Имахме и семейства в общежитието - за някои новородени то беше първи дом. Колко деца на колеги съм гледала... Работата в Портланд Хол ми даде сериозна житейска и професионална подготовка. Бях и президент на Асоциацията на чуждестранните студенти, което също допринесе за развитието на лидерските ми качества.

В един момент се записах на спортни танци, просто така, за удоволствие. Инструкторите искаха да ме подготвят за състезания, но отказах поради липса на време. От друга страна, приех едно друго, нетипично за мен, предложение. За един ден бях манекен на сватбено изложение. Тогава скъсах рокля за 4000 долара. Сега ми е смешно, но тогава с огромно притеснение отидох да обясня на организаторката, че съм направила дупка на тюла. За щастие се оказа, че роклите за ревютата са мостри и не се наложи да я плащам.

Бях толкова активна, че имаше период, в който не можех да спя. Работех на няколко места, не можех да пропускам лекции, защото присъствията са важни за оценките. А трябваше да поддържам отличен успех, за да не изгубя стипендията си. И като всеки студент не пропусках парти. Дори съчетавах работата с веселбата. Когато бях дежурна на регистратурата, студентите знаеха, че задължително ще има песни във фоайето, а понякога и танци.

Студентския си стаж изкарах в ПР фирма, която остана толкова доволна от мен, че накрая ми платиха стажа. През третата година спечелих зелена карта, което ми даде възможността да поработя извън пределите на университета. Кандидатствах за рецепционист в хотел, където работих един семестър. След това се върнах в България. Върнах се по много причини. Избирането на Джордж Буш-Младши за президент, например, ми отвори очите за това каква НЕ разбирах Америка. На първо място не можех да разбера как така кандидатът с по-малко вотове става президент. А заради неговата война загубих един от най-близките си приятели. Крис се беше записал в армията на 16 години, за да финансира образованието си. Това е често срещано явление в Щатите, тъй като таксите за висше образование са много високи. Той се ожени за приятелката ми Лавиня, поканиха ме да им кумувам. Изпратиха го в Ирак година след сватбата. Крис беше компютърен специалист и не се предполагаше да влиза в бойни действия. Търсели доброволци за един конвой и той се съгласил. Бил е в първата кола, която попада на бомба на пътя, по конвоя се открива вражески огън… Отиде си на 23 години…

                              

Бях решила, че след завършването ще си дам малко почивка, но се оказа, че не мога да бездействам. Затова само след месец започнах да кандидатствам по обяви. Тук е моментът да отбележа, че преди заминаването ми в Америка, кандидатствах Журналистика в Софийския университет, въпреки че вече бях приета в Портланд. Беше ми голяма страст и просто исках да изпробвам докъде ще стигна. Приеха ме „Връзки с обществеността“, но заминах, разбира се. След завръщането си започнах в голяма частна фирма като ПР специалист. Напуснах още преди да изтече изпитателният срок, защото не се чувствах комфортно. Така се случи, че буквално след няколко дни си намерих нова работа, в която се занимавах с административна дейност и маркетинг. Там останах две години, след което започна да ми става скучно, нямаше какво повече да предложа и да ми предложат. Именно тогава попаднах на обява за Мениджър маркетинг в театъра. Никоя обява за работа не ме е вълнувала толкова. Без да се замисля си пуснах документите. Поканиха ме на интервю. Тогава директор беше Емил Бонев, а интервюто проведе заместник-директорът Петър Кауков. Мина повече от добре, поканиха ме и на втора среща, на която ми предложиха да заема длъжността. Бях адски щастлива, но когато чух заплатата... Очаквах да е ниска, но тя не можеше да покрие основните ми битови нужди. С огромна болка отказах. Вървях по Главната и плачех, толкова ми беше мъчно. Но след седмица ми се обадиха да ми съобщят, че са останали с много добро впечатление от мен и още няколко кандидати и биха искали да поддържат връзка с нас, като от време на време ни канят на театър, а после провеждаме дискусии относно постановката. Така и стана. Още на първата среща ни представиха новоизбрания мениджър „Маркетинг и продажби“ – Сюзанна Арутюнян. Няма случайни неща. Няколко месеца по-късно, когато започнах да работя с нея, си дадох сметка, че не е имало по-подходящ кандидат от нея за тази длъжност. Тя тогава вече преподаваше арт мениджмънт в АМТИИ. И така от театрална среща на театрална среща изминаха шест месеца, през които аз работех в частна фирма като специалист маркетинг. Половин година по-късно от театъра ми се обадиха, за да ми кажат, че обявяват конкурс за заместник-директор и ме канят да кандидатствам. Направо се изсмях в слушалката, изобщо не повярвах. Та аз нямах и един ден стаж в театър, не бях завършила НАТФИЗ, нито арт мениджмънт, а ми предлагаха да се кандидатирам за театрален мениджър. Нещата зазвучаха сериозно, когато ми се обади и Петър Кауков, тогавашният заместник-директор, за да ме окуражи да си подам документите. На него му предстоеше да заеме същата длъжност в Младежкия театър в София.

Престраших се и един ден минах през театъра само да си оставя CV и мотивационно писмо. Оказа се, че директорът беше там и пожела да се запознаем. Въобще не бях готова за среща, но нямаше изход. Подадох на г-н Емил Бонев мотивационното си писмо, което беше доста по-различно от предходните ми, защото вече ми беше писнало от разминаване на обещанията и очакванията с реалността. В него бях изложила силните и слабите си страни, какво мога да предложа, какво очаквам. Изобщо, едно честно писмо, без украси, недомлъвки и заучени фрази. Важно беше да разберем дали аз търся тях и дали те търсят мен. Емил Бонев не го прочете, остави го настрана. Направи един обзор на това какъв човек търси. Бях изумена от думите му. Мълчах и го гледах с широко отворени очи, защото той каза точно това, което бях написала аз в мотивационното писмо! Мисли ли четеше този човек! Тръгнах си безмълвна. На следващия ден ми се обади и ми сподели, че се е смял с глас, когато е прочел писмото ми, заради огромните прилики в мненията ни. Последва официално, много обширно интервю с него и главния счетоводител - Галя Калева, след което ме поканиха да започна работа.

Станах най-младият заместник-директор на държавен театър в България и първият, който не е завършил академията. Бях на 25 години.

Благодарна съм на съдбата за тази среща, а на Емил Бонев, че ми гласува доверие. Благодарна съм за доверието и на настоящия директор – Кръстю Кръстев, който при встъпването си в длъжност избра да запази екипа, който завари в театъра, а по-късно го дообогати.

                                                              

Единственият ми професионален досег до сцената на Драматичен театър-Пловдив всъщност стана на майтап. С колежките Мариета Згурева (артистичен секретар) и Сюзанна Арутюнян-Василевска имаме традиция – когато се прави ново представление, се шегуваме с режисьорите, че и ние искаме да се изявим малко. Може да е някоя миниатюрна роля, някое храстче или камък, дори само преминаване през сцената. И, разбира се, никой не се отзовава, не вижда творческия ни потенциал. Но не и Лео Капон! Преди години той поставяше „Островът на съкровищата“ на наша сцена. Направихме си същата шега с него, но той я прие с отворени обятия. Даже понякога ни канеше на репетиции. Ние се опитвахме да го сплашим, че наистина ще участваме, но той плашеше нас повече с готовността си да ни приеме на сцена. Това „надиграване“ продължи през целия репетиционен период, затова накрая говорихме с помощник-режисьора за съдействие да се качим на сцената на премиерата, без никой да знае, даже Лео. Искахме да изненадаме всички! Гледахме генералната репетиция и намерихме идеалния сюжетен момент, по време на който няма да нарушим нормалното протичане на спектакъла – една обща сцена на въртящия се кораб, докато целият състав пее пиратска песен. И ние я научихме! В деня на премиерата с подръчни средства, но много успешно се предрешихме като пирати. Уви, сегашният директор Кръстю Кръстев ни спипа на местопрестъплението, но вместо да ни се скара, реши и той да излезе с нас, макар и в цивилни дрехи. Останахме на сцената за няколко завъртания на кръга. Когато актьорите ни видяха, едва сдържаха смеха си. Личеше си как се кикотят, докато пеят. Напуснахме сцената, измихме се, преоблякохме се и след представлението попитахме познати в публиката как сме се справили, а те недоумяваха. Изобщо не ни бяха познали! И това ако не е талант...

Започнах да превеждам пиеси съвсем случайно. Преди години актрисата Виктория Колева ме помоли да ѝ помогна за превод на няколко пиеси, защото не знаеше добре английски. Първо тя превеждаше, после аз минавах редакция, после тя редактираше моя текст. И така направихме над 10 пиеси. Процесът продължи поне една година, в който аз я обучавах на технологията на превода, а тя мен – на принципите на действения драматургичен текст. Така се зароди любовта ми към преводите. За мен удоволствието се състои не само в емоционалното обогатяване от различните истории, но и от новите познания и професионални качества, които се натрупват с всеки следващ превод. Рядко приемам да превеждам, защото нямам време. Преводът на пиеси, като всяка творческа дейност, изисква пълна концентрация и отдаване. Не става на парче, защото трябва да потънеш в историята, да живееш в нея и да не губиш нишката. Последните два превода направих за режисьора Стайко Мурджев. Много ми е приятно да работя с него. Изпадаме в много интересни и задълбочени дискусии, съвместната ни работа е взаимнополезна и обогатяваща. Очаквам с нетърпение „Портретът на Дориан Грей“ в благоевградския театър и „Най-бързият часовник на вселената“ в Театър 199.

                              

Определено работата ми е изпълнена с разнообразие, но сме имали и много тежки моменти. Най-тежкият беше, когато театърът изгоря. И двете със Сюзанна бяхме в майчинство. Когато от административния екип липсват ключови кадри, е много трудно. Нямахме заместници, затова колкото можехме, помагахме от вкъщи. Колежката Вера Алексиева се опитваше с всички сили да се справи и с наши задължения, които й бяха далечни към онзи момент. Но когато избухна пожарът и театърът остана без основна сцена, беше страшно. Чувствахме се като бездомни. От Дома на културата ни даваха сцена, но нямаше достатъчно дати, за да подредим пълноценна програма. Някои представления паднаха, защото сцената в „Борис Христов“ нямаше нужните за тях технически параметри. Справихме се единствено заради невероятния колектив във всички звена – творчески, технически и административен. В края на годината показателите ни бяха толкова добри, колкото преди пожара. Как го постигнахме и ние не знаем. Оказахме се по-силни от бедствието. Именно на възхитителния му екип се дължи успехът на пловдивския театър.  

Друг проект, който много се гордея, че успях да осъществя, е достъпната среда за инвалиди в театъра. Когато се строеше Камерна зала, подобен достъп не беше заложен. Затова проучих всичко, подготвих документацията, подадох я в Агенцията за хора с увреждания, поискахме допълнително финансиране от Министерство на културата. Одобриха го и направихме платформа в двора и друга, която свързва Камерна и Голяма зала. За съжаление стълбището между двете зали е твърде тясно и там успяхме да поставим само платформа за обикновените инвалидни колички – ринговите, а в днешно време се ползват повече автоматизирани.

Друго мое нововъведение е процесът на подбор и обучението на разпоредителите. Създадох нова система за подбор, защото работата им не е само въпрос на вежливост, а на специфичен усет към хората. С колегата Боян Тончев, с когото провеждаме интервютата, ги поставяме в роля, задаваме им  различни казуси, за да преценим как биха се справили в различни ситуации, някои кризисни. Професионализмът на разпоредителския екип веднага се усети и от зрителите, и от колегите. Те успяват да се справят с много проблеми преди, след и по време на представление. Салонният инспектор наскоро потуши малък пожар зад театъра. Сблъсквали са се с инциденти от различно естество, включително с  прилеп, летящ в залата по време на представление.

Истината е, че за 13 години в театъра съм преминала през какво ли не. Сигурно пропускам да разкажа много неща. Двете ми дъщери също са вече силно свързани с театъра и хората му. Чувствам, че съм открила своето място. Тук всеки ден е интересен, носи нови приключения и непознати предизвикателства, неочаквани срещи с изумителни хора. Както съм написала във фейсбук страницата на театъра: „В театъра всичко се случва. Той не познава граници и невъзможности.“ Моята житейска философия е „Carpe diem, защото Panta rhei„– живей за мига, защото всичко отминава. И точно по този начин се стремя да изживявам всеки нов ден…

Фотограф: Александър Карамфилов

Още от поредицата "Мемоарите на един артист" от Паулина Гегова:

Александър Секулов - прочетете ТУК

Алексей Кожухаров - прочетете ТУК

тагове: Деница Димитрова, Емил Бонев, Драматичен театър Пловдив, Театър, Америка, Портланд, Кръстю Кръстев, Виктория Колева, Стайко Мурд