Топ новини:

Мемоарите на един артист – Стефан Попов (СНИМКИ)

05 Септември 2019 коментара Паулина ГЕГОВА;
Мемоарите на един артист – Стефан Попов (СНИМКИ)

Всички сме свикнали да гледаме лицата на актьорите от сцената или екрана. Прожекторите да описват страните им и да заслепяват погледите ни. Свикнали сме да виждаме блясъка, цветята на финала, да слушаме аплодисментите. Но не вникваме зад кулисите. Не надзъртаме зад завесата, за да не развалим магията. А зад блясъка и прожекторите стоят хора като нас и вас. Със своите копнежи, страхове, радости и преживявания. Свикнали сме да взимаме интервюта, да представяме едната страна на монетата, но какво ако монетата се разгърне като свит лист и разкрие истинската си същност? Какво ако разкажем историята така, както никога не е била разказвана до сега?

С фотографа Александър Карамфилов създадохме поредица, в която ще ви запознаем с изминатия път на актьорите и творческия екип от Драматичен театър Пловдив. Черно-белите фотографии улавят моментите, трептенията на мускулите, емоциите в очите, докато артистите споделят историите си пред нас – без задръжки, без цензура. Кръстихме поредицата „Мемоарите на един артист“, а текстовете ще пиша от първо лице, все едно те държат перото на миналото си и го описват интимно и съкровено, само за тези, които са готови да го приемат.

Следващият ни герой е човек, който уважавам много и като актьор, и като преподавател, и като личност. Стефан Попов е един от онези артисти, с които градът се гордее. Двукратен носител на награда „Пловдив“, два пъти номиниран за „ИКАР“, асистент в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“ по Актьорство за драматичен театър, дългогодишен кадър в Драматичен театър „Н. Масалитонов“, учител, родител, неуморен талант, който преминава през всички пречки в името на Изкуството. Ще ви запознаем с неговата история, криеща се сред низ мимики, сценични жестове, постижения и спадове.

Роден съм толкова отдавна, че и аз не помня точно кога. Бил съм се обърнал в утробата на майка ми, затова съм роден в „Майчин дом“ София, вместо в Сливен. Още тогава съм показал индикации, че не ми е приятно да излизам на бял свят. Аз имам по-голям брат, а преди него сме имали и друг, но на шест месеца той заболява от илеус и почива. Майка ми е разправяла, че когато са се прибирали към Сливен с влак, трупчето било в кашон. При един по-тежък трус кашонът паднал и телцето се озовало в ръцете ѝ. Всички хора скочили да ѝ помагат, но тя просто изкрещяла никой да не го докосва. Каква огромна устойчивост са притежавали родителите ми щом са решили да имат второ, че и трето дете…

Дядо ми е бил кмет на град Сливен. Успял е да го постави на европейската карта както в икономически, така и в житейски план. През 1941 година се отказва, защото усеща накъде върви потока на времето. Майка ми е немски филолог. Един изключително мирен човек. Тя носеше в себе си артистичност и лекота, докато баща ми бе юрист, второ поколение. След 9-ти септември той, който бе социалдемократ, е защитавал безплатно хора, обвинени от Народния съд. В 47-ма година, когато съм бил на шест месеца, го хващат на улицата и го арестуват. Моли да го пуснат поне за малко, за да се сбогува със синовете си, но му отказват. Вкарват го в два лагера – Куциан и Богданов дол. Потъва в тях, но след време негови приятели се намесват и го освобождават като туберкулозно болен, за да умре у дома. Но този упорит човек устоя до 77-годишна възраст. Спомням си, че го видях за първи път, когато бях на четири – изнемощял, стопен, като сянка. До края на живота му, не му позволиха да си поднови адвокатските права. Припечелваше по нещичко като хамалин. Ние никога не сме били дисиденти и никога не съм използвал съдбата му след Демокрацията, за да създам кариера. Защото, въпреки че детството ми беше гарнирано с много сол, то бе прекрасно. Изпълнено с веселие и игри.

Когато тръгнах на училище, ме сложиха сам на последния чин. Но пък бях пълен отличник. Разбрах, че Пионерският дворец провежда кастинг за участници за театрален кръжок. Никой от семейството ни не е бил актьор, но аз се записах. Сбърках стаята, а Тодор Пройков ме накара да изиграя това объркване като етюд. От притеснение се спънах по стълбите, паднах, превъртях се в кълбо и така направих първата си каскада. Той само каза: „Ставаш!“ и ме взеха. Беше удоволствие да играя с актьорите на сливенския театър.

Първото ни представление беше „Чиполино“ на Джани Родари. Второто „Кандидат за луната“, третото „Ян Бибиян“…

Дойде завършването на гимназията и единственото, което ми остави голям белег в  душата бе, че дълги години не ме приемаха във ВИТИЗ. Тогава бе идеологически институт, не се приемаха случайни хора. Късаха ме четири години! Баща ми се опитваше да ме убеди да запиша Право, но не можех. Помня, че при един разговор му опонирах: „Как ще запиша Право? Та вие защитавате убийци, престъпници!“. А той ми отвърна: „Във всеки човек има човешко зрънце и него трябва да намериш, за да защитиш“.

                               

За да докажа на родителите си, че имам капацитет за висше учебно заведение, кандидатствах във ВИИ „Карл Маркс“, специалност Вътрешна търговия. Приеха ме, но напуснах след края на първи семестър, за да отида като стажант-актьор в Михайловград, сегашна Монтана, с директор Тодор Пройков. Там се запознах с колосите на българския театър за онова време – народните артисти Андрей Чапразов, Асен Миланов, Стефан Гецов, Рачко Ябанджиев, Иван Кондов. За две години взех два изпита, от две комисии, за да стана официално актьор. Изиграх чудесни роли, но тогава дипломата много се ценеше и трябваше да завърша Академията. На петото явяване във ВИТИЗ им писна от мен, а и баща ми вече работеше като юрисконсулт. Попаднах в ръцете на един от най-големите корифеи на българския театър – проф. Боян Дановски. От там тръгна дългият ми, невероятен, труден, понякога злополучен път в театъра.

Към киното също имах щастлива съдба. Точно тогава се случи така, че във Врачанско снимаха филм за войната. Режисьорът ме избра, а в главната роля играеше един страхотен руски актьор – Николай Бурляев. По-късно стана шеф на руските кино дейци. Спомням си как го наблюдавахме по време на снимки. Той ни забеляза и ни помоли да се махнем, защото го разсейваме. След като завърших, започнах на щат в Кърджали, но тогава, сякаш целунат от щастлива звезда,дойде „Авантаж“! Георги Дюлгеров ме гледа три пъти, преди да ме вземе. И тъй като тогава имах главна роля в театъра, използвах измама, че трябва да отсъствам по болест, за да замина за Ловеч.

                               

Никога няма да забравя снимките в ловешкия затвор. В един от последните дни, Цецо Севлиеца - осъден за изнасилване, ме помоли да го изведа до тоалетната. Беше много опасно да се разхождаш със затворник, въпреки охраната, затова главният надзирател ни придружи. Докато пазеше пред килиите, Цецо пъхна един пакет в ръцете ми и каза: „Моля те, вземи го за спомен от мен“. Прибрах го в джоба си, а като отидох на снимачната площадка, се скрих в един ъгъл, отворих пакета и онемях. Вътре имаше дървена, ръчно изработена икона на Богородица.

Филмът приключи, но в Кърджали ме наказаха много сериозно, заради своеволието. Бях стигнал до Извънредна категория артист,а  ме смъкнаха в IV-та. Тогава, директорът на дирекция „Театър“ ми обясни, че могат да ме разпределят в Ямбол. Изкарах една година там, после се прехвърлих в Пазарджик. Страхотен театър! Всеки ден работехме в невероятен състав – Янина Кашева, Мирослав Коцев, Кирил Варийски, Петър Райжеков, Камен Костов, с директор Георги Делев. На втората година, като художествен ръководител, пристигна Леон Даниел. Той забрани всякакви халтури. Репетирахме по шест дена, на седмия си почивахме, но заедно с него. Уви, историята с Кърджали се повтори. Неочаквано получих предложение за филма „Близката далечина“ на Слав Бакалов. Реших да ползвам стария метод. Отидох в болницата, където ми сложиха такава диагноза, че после се явявах на ТЕЛК.

Та заснех и този филм, докато, в същото време, бях разпределен в главна роля в театъра. През деня ходех на снимки, вечер в болницата. Накарах състава да ме чака седмица, за което и до сега им се извинявам. Явно някой ме издаде на директора, защото на финала на представлението „Ромео и Жулиета“ ме чакаше зад кулисите. Усетих каква е работата и се опитах да го избегна, като се прибирах винаги от противоположния на него ръкав. Той ме следваше, а аз пак се озовавах на сцената, покланях се и пак се криех. Ако Ромео и Жулиета се поклониха три-четири пъти, то аз, в ролята на Капулети, се поклоних единадесет. Накрая нямаше измъкване, хвана ме за гушата и почна да ми се кара. Леон също записа първата ми черна точка. А той даваше право на три!

През 1982-ра Георги Василев ме назначи в Драматичен театър „Н. Масалитинов“.

Леон Даниел полудя. Приклещи ме в един ъгъл и ми изсъска: „Пак ли, бе? Пак ли ни изоставяш?“. Аз му отвърнах: „Отивам да създавам семейство“. Той ме изгледа снизходително и каза: „Аз имам семейство, на което много държа, но не това е най-важното. Гледай си живота!“. А тогава се говореше, че иска да ме вземе в „Армията“.

Когато пристигнах в Пловдив, получих предложение от Здравко Митков да изиграя Стамболов в пиесата „Олимпий или реквием за приятеля“ – едно от най-големите ми постижения. Постановката е страхотна, защото в нея няма нищо измислено. Лежи единствено на автентични данни.Това е първата поява на Стамболов на българска сцена. Работехме с прекрасния състав на пазарджишкия театър. За голямо съжаление, на двайсетото представление, го съкратиха. Все още стари пловдивчани, които са го гледали, ме поздравяват със „Здравей, Стамболов“. Подобно нещо ми се е случвало само още три пъти – с пиесата на Стефан Цанев, с „Часът на моето убийство“ при Николай Георгиев и пак при него, с една компилация от всички пиеси, написани за Стамболов. Чак след това се разделих с този великолепен герой, който поставя България на други основи и поради тази причина е зверски убит.

Да се върнем на Пловдивския театър. Има места, посочени от Господ. Той е такова място. Като дебют, след две национални награди, след работа с Леон Даниел и кой ли не, ми дадоха да се бия в „Тримата мускетари“, като войник от армията на кардинал Ришельо. Толкова ме беше срам, че играех с нахлупена шапката пред очите, да не ме познаят. По драматургия се биех с Марин Младенов, който ме убиваше. В нормални случаи, всичко вървеше по текст, но отидохме да играем в Пазарджик. Всичките ми колеги, начело с Леон, бяха наредени на първия ред. И аз, по същия начин, с шапката напред, с помпозни дрехи му избих шпагата. Марин се доближи и ми прошепна: „Какво ще правим сега?“. Еми… сам се наръгах.

                               

След дебюта настъпи разпределение за пиесата „Жорж Данден“, в която играех средна роля. Главната бе дадена на Стоян Миндов, но той се разболя и ме сложиха на негово място. Възрастовата разлика между мен и персонажа бе голяма, но я направих сполучливо. От там тръгнах нагоре. Последваха „Кой се страхува от Вирджиния Улф“, „Човекът, който не искаше да умре“ и още много. Благодаря на бог и режисьорите за прекрасния период, който преживях в Драматичен театър Пловдив. Горд съм, че никога не съм молил за роля. Че са ме избирали, защото са виждали нещо в мен.

Междувременно, станах асистент на Иван Налбантов в Пловдивския университет. Преподаването е много интересно, за мен, защото се сблъсквам с млада кръв, в която се опитвам да възпитам добър вкус, вместо желанието за халтурата, която главоломно шества. Но мисля, че съм на грешен път. Откакто влезнаха делегираните бюджети, вкусът на хората, до голяма степен, стана нисък. Художественият резултат не е толкова важен, колкото реакцията на публиката. Слава богу, Пловдивският театър няма такива „забележителности“, но всички останали трупи, които шетат наоколо, които пристигат в последния момент. Които не носят декор, които си изиграват представлението и бягат за София, не могат да се похвалят със същото. Не публиката трябва да ни насажда вкус, а ние да образоваме публиката. Това е моето кредо, но май му отмина времето. Една от големите ми болки е пиесата „Аз, актьорът. Брат ми уби президента“ и фактът, че публиката не можа да я приеме. И до сега с режисьора Петър Карапетков се чудим къде сгрешихме, че се игра едва дванадесет пъти.

                              

Съпругата ми често ми казва: „Ти нямаш нищо друго, освен театъра. Даже и синът ти не е толкова важен“. Не мога да се съглася, но понякога се чудя дали не е права. Но аз много подкрепям сина си. Той се занимава с фотография, което също е прекрасно изкуство. Театърът е велико изкуство, защото се случва на момента, а фотографията е велика, защото запечатва този момент и го съхранява за поколения напред. Като живопис в действие!

Като погледна назад съм благодарен. Благодарен съм, че успях да се съхраня, да не се опияня. Нямам собствено жилище, нямам автомобил, нямам вили, лодки, скъпи придобивки. Имам велосипед, имам семейството си, творчеството си, сто и четиридесет главни роли в театъра и двадесет филма. И ми се струва, че това е достатъчно, за да си щастлив. Нали?...

                             

                             

                             

Фотографии: Александър Карамфилов

Още от поредицата може да видите тук:

тагове: стефан попов, драматичен театър пловдив, пловдив, мемоар, театър, стамболийски, александър карамфилов