Глас народен – глас Божи! Това е една от основните максими на демокрацията. Но през последните 153 дни това никак не си личи. Всъщност, като изключим две-три знакови събития от близкото минало, с които се е сменяло политическото управление на държавата, но не и статуквото, през последните 24 години това никак не си личи.
Причините за това са прекалено много, за да тръгна да ги изреждам, но да кажем, че основната е, че с незаинтересоваността си сме позволили политическата гилдия да се превърне в самонадеяна, арогантна, безпардонна и нагла клика. Причини за обществената апатия през годините също могат да се намерят много. Анализаторите биха изтъкнали нравственото заложничество по време на тоталитаризма, като основен фактор за това; други отиват и по-далеч, търсейки провалите на българското гражданско общество в 5-вековното османско подтисничество. Но е хубаво да живеем тук и сега, в днешния ден, когато поредно поколение студенти протестират срещу несправедливостта, наглостта и алчността в политиката.
Отново сградата на Народното събрание беше блокирана, а хората брутално изблъсквани, удряни, поваляни на земята, арестувани… А политиците с ехидни усмивки изчакваха полицаите да разчистят пътя им за бягство; подминаваха журналистическите въпроси; подминават и въпросите на тълпата – въпросите на своя работодател…
Вярно е, че народът има своята дума по време на избори и тогава е времето, когато трябва да изрази своята политическа позиция, пристрастия и желания за свои представители. Но също така е вярно, че същият този народ трябва да може да уволни своя представител, когато не е доволен от работата му.
А действителността каква е? 153 дни стотици и хиляди хора излизат на протест – мирен, цветен, артистичен и глух… Глух за вашите, нашите и моите избраници… Глух…
И може би подтикнати от своята все още по детски наивна романтика и вяра в справедливостта, голяма част от българските студенти отказаха да приемат арогантното запушване на ушите на политиците… И отново излязоха и показаха, че искат да живеят в тази държава, но не управлявана от тези хора!
Чувствам се слаба… Слаба, защото най-силната ми страна са анализите, аргументите и доказателствата, а те вече се изчерпаха. Всичко вече е изговорено; анализите за историческите, социалните, политическите и психологически фактори за избухването на протестите от последните 10 месеца, са направени; исканията са изказани… Това, което липсва е развитие. Сякаш сме застинали в едно и също положение от седмици, месеци, години… 24 години…
Трябваше да коментирам събитията в София от вчера… Но какъв коментар може да се направи на всичко това? Колко пъти трябва да се възмутя от полицейската сила и наглото поведения на политиците? Колко пъти трябва да кажа, че ние сме хората, които сме им дали работа, и ние ще сме тези, които ще им я вземат? Колко пъти трябва да си прехапя езика и да използвам по меки епитети, описващи поведението на всички политически лица (без изключение) представляващи държавата през последните 24 години? Нищо не говори повече от действията на всички тези млади хора, които се борят за бъдещето си в България…
Гласът на едного е глас на никого, глас народен — глас божи! (Vox unius, vox nullius, vox pópuli, vox Déi).
Снимки: Стефан Стефанов
За автора
