Литературата за историята на Пловдив е доста богата и – макар напоследък този процес да се забавя – се обогатява постоянно. Тази година, например, можем да отбележим излизането „История на Община Пловдив“ – пръв по рода си труд за града ни, с изключително ерудирани и образовани автори. Стабилно в историографията обаче са стъпили и други две важни издания – „Пловдивска хроника“ на Никола Алваджиев и „Пловдивски архитектурни хроники“ на Никола Чинков.
Съвсем непретенциозно, с малко намигване и огромно уважение към тях, решихме да използваме в нашето заглавие „хроника“. Приносът ни е незначителен, освен да ви представим историята по по-сбит начин, облечена в малко национален и световен контекст. Затова я нарекохме и „популярна“ – без претенция да бъде строго научна или историческа, макар и да се стремим навсякъде да разделяме фактите от фикцията. Както писахме в уводната статия – започваме с хроника на пловдивските художници. Поради огромното богатство, представяме ви я в няколко части:
Българското национално възраждане от края на XVIII и началото на XIX век е уникално по своята форма, идея и протичане. Възраждането в изкуствата, макар и също уникално, по много показатели си прилича с Ренесансите в Западна Европа. И първата фигура в този Български Ренесанс е Захари Зограф, нашият „Джото“, който изкарва работата на художниците от анонимността на занаятчийството. Уви, за много хора днес вероятно е известен само, защото се застоя като лице на 100-левката от началото на прехода.
Захари Зограф не е нито първият, нито най-старият известен ни с името си художник, но е един от първите, които с гордост подписват творбите си. Работи от 30-те години на 19 век до смъртта си през 1853-а година, като има множество икони и изписани църкви. Животът му е доста кратък – едва 43 години, но въпреки това остава като едно от най-важните имена в българската живопис. Това, което прави Паисий Хилендарски с българското самосъзнание като цяло, половин век по-късно Захари Зограф прави с живописта – той е първият, който разчупва строгите православни канони в църковната живопис – опити, макар и не най-успешните, на реалистични пейзажи, на геометрична перспектива. Той обаче остава в една безтегловност – нито любителите на светското изкуство успяват да намерят себе си в неговото творчество, нито е сред любимците на църковните рисунки, доста критикуван за стила и „дълбочината“ на иконите и стенописите си.
Рисува из цяла България и дори Атон, но първите си стъпки прави в Пловдив. През 1836-а, на 26 години, се включва в засиленото от копривщенския род Чалъкови строителство и възстановяване на църкви по Трихълмието, рисува в „Св. Св. Константин и Елена“ и „Света Петка“ (Стара). Чак след това работи по монументалните си творби в Бачковския, Рилския, Преображенския манастир и на още ред други знакови за България места.
Църква "Св. Св. Константин и Елена" в която рисуват Захари Зограф и по-късно Станислав Доспевски (водеща снимка: иконостасът на църквата)
Освен възможност да направи първите си стъпки в живописта, Пловдив му дава и нещо друго. Една от причините хиляди години градът да е богат и шарен космополис е географското му разположение на няколко важни световни пътища. Оттук непрекъснато преминават, спят, търгуват и пият различни видове пътешественици, сред които и майстори-художници. Именно с двама такива френски „зографи“ Захари се среща през 1841-а година. Доколко тази пловдивска среща е била ползотворна и какви „уроци“ точно е получил в такъв формат можем само да гадаем, макар и самият самоковски художник да пише колко е била важна за мирогледа му. Още преди това Захари Зограф пък е изразил желание да учи живопис в Русия.
Захари Зограф е само част от морето от Самоков, което залива Пловдив в годините на Възраждането, и след това. Ранен учител по рисуване е баща му Христо Димитров, който обаче умира млад, а под крилото му го прибира Димитър Зограф – по-големият му брат. Димитър не е чак толкова известен, но е по-харесван от привържениците на църковното изкуство. В първата половина на 19 век Западната култура настъпва, и това, което Захари прави с вкарването на битовите мотиви е съвсем очакваната еволюция, която така или иначе ще се случи. Димитър Зограф от своя страна държи на консервативните канони. Оценен е от изкуствоведи като „многократно по-добър от своя брат – Захари“ (Никола Мавродинов), все пак остава почти неизвестен. Също рисува в цялата страна, един от водещите църковни художници в периода до смъртта си през 1860-а година. В Пловдив се „разписва“ с икони в „Света Неделя“. Както и със своите синове.
Първият син на Димитър Зограф е Зафир – роден през 1823-а година. Младият Зафир учи в Самоков, по-късно в Пловдив, а след това и в Санкт Петербург, като става един от първите наши живописци, завършили в чужбина. По някое време в Русия решава да смени името си и става известен на България и света като Станислав Доспевски (от с. Доспей – където се корени родата Зографи). Син на баща си и племенник на чичо си (не в обидния смисъл) той продължава делата и на двама им.
Автор е на много икони и стенописи на най-важните манастири и църкви в страната – в Пловдив рисува икони за „Света Марина“, „Свети Константин и Елена“ и катедралния храм „Света Богородица“. Доспевски продължава делото на баща си в църковната живопис, но изпълнява мечтата на чичо си – да завърши рисувателно училище и да развие светската живопис. Рисува споменатите за пореден път богаташи Чалъкови – Елисавета Чалъкова, Салчо Чомаков, Стоян Чомаков, както и вероятно най-важния за българското самоопределяне учител – Найден Геров. Рисува също баща си – Димитър Зограф, както и брат си – междудругото първи кмет на Пловдив – Атанас Самоковлиев. Но за него – друг път. Доспевски, на чието име е кръстена малката уличка, пресечка на Главната до Градската художествена галерия – Временна експозиция, е арестуван по време на Руско-турската освободителна война и умира в затвор в Цариград в края на демекври и началото на януари – в дните на освобождението на Пловдив. Погребан е в двора на църквата Свети Стефан в Цариград.
От времето на Доспевски датират и първите стъпки за реализиране на идеята в България да има Художествена академия (тази история ще продължи да се развива в Пловдив, изчакайте) – Възраждането създаде доста работа за художниците, което обаче не вдига много качеството – по думите на самия Станислав са се появили множество „довчера дюлгери, днес иконописци“. Познато, нали?
Една от къщите в Стария град се наименова „Данчовата къща“. Някои хора знаят, че в нея е живял художникът Георги Данчов. Такава улица има и в ЖР „Тракия“. Кой обаче е той и защо е толкова важен? Образова се в Цариград като майстор-литограф, за да запази за бъдещите поколения лицата на най-големите български революционери – Христо Ботев, Раковски, Стамболов, Димитър Матевски и, разбира се, Васил Левски, с когото е близък приятел. Данчов умира скромно през 20 век (1908), но на датата 19 февруари. За българския родолюбец е може би най-известен, популяризирайки чрез литография картината „Свободна България“. Тук, в Пловдивско (по принцип е от Чирпан) участва активно в дейностите по Съединението. Преди това пък рисува портрет на Александър Батенберг. Може и да не е любим автор на изкуствоведите в страната, но е безценен като документалист на събитията по време на освободителните движения и Съединението.
Данчовата къща
Вече освободен и Европейски, Пловдив се нуждае от свежа западна кръв, за да заживее своя нов не-ориенталски живот. И тук „на помощ“ се притичват много европейци, които да прокарат първите пътеки на България към Париж, Рим и Виена. Много бързо обаче, понеже имат кръвообращение в мозъка си, разбират, че Пловдив е с твърде силен дух, за да подражава на когото и да е, и имитации „като във Виена“ изобщо няма да му отиват.
Един от тези европейци, които идват, за да направят Пловдив европейски, но всъщност те самите стават пловдивчани, е Ян Мърквичка. Роден в малко градче в Чехия, тогава част от Австро-Унгария, млад емигрира в Русия, преследван от властите, заради дейности в подкрепа на независимост от империята. Ян, или побългареното – Иван, идва в Пловдив през 1881-а година, за да преподава в първата българска гимназия – тогава в Източна Румелия – Пловдивската мъжка гимназия. Той вече е доста образован – учил както в Русия, така и в Германия и Франция. Пристигайки в Пловдив, преминава през Столицата на Княжество България, която описва като „село, станало за един ден град, за който дърветата са лукс“, а впечатленията си – „радвам се, че не трябва да работя тук“.
Пловдивската мъжка гимназия, където Мърквичка е преподавал през 1880-те години
Иван Мърквичка е фундаментален художник за българската живопис, с исторически и народно-битови картини, може би най-известен с „Ръченица“. В Пловдив на няколко пъти рисува пазари в Капана, моменти от живота на местните цигани, селяни в околността и др. Помните ли мечтата на Станислав Доспевски за художествено училище? Преди Съединението, заедно с друг пловдивски художник – Константин Величков (по-известен като обществен деец, но за него – друг път), съставят и са готови с проект за откриване на пловдивско рисувално училище – първото по българските земи специализирано школо за художници. Първият учебен ден на Рисувалното училище обаче е изпреварен от Съединението. През 88-а Мърквичка отива в София.
Чак след 10 години в административната столица той успява да прокара идеята си за Рисувално училище (днес Национална художествена академия – НХА). Връща се за последно в Пловдив през 1892-а, за да подготви плакати (визуалната идентичност, както биха казали днес за някой фестивал) на Първото земеделско-промишлено изложение – първият Панаир – на входа на който е поставена и творбата на световноизвестния скулптор Арнолдо Дзоки „Деметра“. Фонтанът днес е пред своята окончателна смърт, защото липсват средства да се поддържа – явно по-ценни са парите за пеещите фонтани и псевдо-барокови павилиони върху езерото на градинаря от световна класа Люсиен Шевалас, чието наследство също губим безвъзвратно. И за тях – друг път. Пловдивската история е богата.
(Край на първа част. Във втора част ще продължим с близкия другар на Мърквичка – старозагорецът Антон Митов, през един неособено известен художник, поет, библиотекар, прокарал първите стъпки на модерното изкуство в България, до двамата може би най-големи и най-истински български живописци – междудругото, пловдивчани)
За автора
