13-тото издание на международния фестивал за театър и съвременен танц “Черната кутия” откри програмата си с разговор с актьора – официален гост на фестивала.
Не бих правил театър за хора без сетива. Ако някой е дотолкова закърнял откъм душевност, едва ли ще го събуди от тази духовна смърт.
Два часа преди официалното откриване в Камерна зала на Драматичния театър и представлението Routes на Salzburg Experimental Academy of Dance, актьорът Деян Донков се срещна с пловдивските почитатели на театъра в един разговор, преплитащ личния му и творчески път в търсене на смисъла и красотата на театъра.
Деян Донков открои имитацията като едно от най-важните качества и основа, която всеки актьор трябва да притежава. Неговата лична история и зародиша на интереса му към театъра са именно свързани с подражанието.
Докато бях ученик, всяко лято ходих при сестра ми в Бургас. Едно лято тя ходеше с един тип от Бургас, а аз съм от Видин. Ние говорим твърдо, а там – обратното. И аз започнах да имитирам този мек диалект и приятеля на сестра ми. И оттам тя ме погна да кандидатствам във ВИТИЗ. Още по-интересното е, че последната година, в която аз трябваше да кандидатствам, сестра ми ходеше с един актьор, който ми даде материали и ме посъветва какво да правя. И този актьор се казва Ивайло Христов.
Ако аз съм преподавател, имитацията ще е един от първите уроци, които бих преподавал. Да имитираш, да наблюдаваш хората и да откриваш онова, което ги отличава един от друг. Това е основа при актьорите.
По време на първия си изпит в НАТФИЗ Деян Донков изпитва такава сценична треска, че в 8 сутринта изпива един коняк. Разбира се, езикът ми става като баница, започва да фъфля, изпотява се, но пък противно на очкваното Коко Азарян му каза “Иди си, наспи се, ние сме тук до довечера и ела тогава”. Тогава един от студентите ми каза, че ако ми пресъхне устата там, трябва да започнеш да си дъвчеш езика, който слюнкоотделя.
Първата му професионална роля е в Дон Жуан, която поставяме в Париж, където пък точно тогава има концерт на Майкъл Джексън. Предвид скорошната ни победа срещу французите на Световното, за да се сдобие с билет, Деян Донков се представя за сърбин.
Първият ми спомен за Хъшове е, когато бях актьор в театъра на Армията и отивам да гледам премиерното представление. Няма да забравя как в началото излезе Чочо и нагърби всички столове и се превърна в таралеж. Това ме потресе и ме просълзи, само тази визия. И сега аз нося тия столове като тогава никога не съм и мечтал за това… А хората продължават да го гледат, защото едно произведение ако има дух, душа и тяло, за да има атмосфера. Иначе е мъртво. И ако това бъде постигнато, независимо дали от Александър Морфов или Диана Добрев и Сашо Секулов, се получава цялата магия на театъра. Затова и напоследък идват толкова много деца да гледат и реагират като възрастни, следят логиката на действието. И това е прекрасно.
Едно от най-известните участия на Деян Донков е в пиесата на Самюел Бекет – В очакване на Годо. Още в НАТФИЗ с Филип Аврамов Донков прави някакви опити по него. Определя го като текста с най-много защо-та, пазещ стотици тайни около себе си около самия автор.
Една реплика отключи в мен амбицията на отговоря на всички тези защо-та. Тя е на Пуцо – “и тогава си взех един бъхт” и после казва “да, това трае вече 60 години”, а после казва “да, скоро ще станат”. Тази реплика ти казва, че си е взел този бъхт, когато се е родил. И оттам започнах да се интересувам по-сериозно какво всъщност се случва в този текст.
Лъки почва в началото монолога си с репликата “Като се има предвид съществуването на един индивидуален Бог, ка-ка-ка-ка…”. Оказа се че това е египетски бог Ка, заради когото са направени всички мумии, индивидуалният бог на всеки човек. Когато поемеш първия си дъх, тогава в теб идва твоя брат близник, който можеш да видиш само по време на смърт. Според египтяните този твой Ка тръгва да те води в смъртта.
Програмата и как премина официалното откриване на фестивала "Черната кутия" може да видите ТУК
За автора
