Лятото на 2014-а година бе може би лятото, наситено с най-много събития в пловдивския културен живот. По традиция (т.е. за втори път) Пловдивският архитектурен обзор обединява летните месеци в един текст, защото лятото е мързеливо време за писане на умни неща. През юли, август и септември се случиха ред любопитности, свързани с архитектурната среда на Пловдив, а тук ще засегнем и някои по-абстрактни нещица, като събитието на Медиакафе в Нощта на музеите и галериите и победата на Пловдив в надпреварата за Европейска столица на културата през 2019-а. Е, лятото ни изненада и се опитахме да подберем само най-най-важните неща, с равновесие между хубави и лоши, и самореклама, ама стана дълго, така че си поемете дълбоко дъх:
Архитектурните конкурси за площади
Рискуваме да се повтаряме, но ще кажем, че конкурсът за площад Централен е чудесен. Една година след парадоксално-звучащото издание на Sofia Architecture Week в Пловдив, когато бе спомената идеята и всички разумни хора гледахме скептично, всичко върви по план, в график и според сроковете. Разбира се успешен конкурс за площад е конкурс, който завърши с реално изпълнен строеж, който може да пипнеш, по който можеш да се разходиш или върху който можеш да си хвърлиш боклука. Та затова се повтаряме, защото в следващите 3-4 години, докато се изпълни всичко, ще трябва да наблюдаваме зорко дали всичко става както трябва.
Конкурсът за площадното пространство пред ГДК се случва дори още по-добре. Мечтата ни открай време е дори за най-малките пространства да се правят конкурси, ако ще – студентски, но градската среда да не се прави от хора на заплата или хора с подходящо родословно дърво, а от такива с умения и идеи. Добър знак е пълната прозрачност и добра подготовка – обстойно задание, детайлно описани суми за награден фонд и особено важно – за строителство е страхотен знак. Още по-страхотен е този, че след първо организирано обществено обсъждане, на което не се появи никой конкурсът се отложи и се направи второ обществено обсъждане, на което вече имаше повече хора. Колкото и скептицизъм да се опитам да ангажирам в тези изречения, не мога да кажа нищо, каквото е имало да се казва – се е казало. За финал, коментар върху една от критиките, които дочух за конкурса (класическа българска, между другото, стил „Защо това, а не онова“): "Площадът бил унищожен, като са отсечени дърветата пред Синдикалния дом, защо сега пак ще се харчат пари там?". Въпросът ми е – трябва ли всяка грешка, която се направи да се оставя грозна – не е ли добър сигнал, че някои хора понякога осъзнават, че правят глупости и полагат усилия да ги оправят?
Шарената Цар Симеонова градина
Един парк – 4 вида бордюри за едно и също нещо (има и още, незаснети)
Макар и с наполовина завършен проект, вече можем на драго сърце (което боли) да коментираме Цар Симеоновата градина. От суми не разбираме, така че няма да говорим за какво колко пари са изхарчени. Няма нужда да си специалист обаче да забелязваш известна хаотичност на места. Общо взето – на всички места. В Цар Симеоновата градина след завършен ремонт в момента има поне 6 различни вида настилки. Повечето от тях без някакво намерение да служат естетически на ландшафта, а очевидно просто „защото е готино“.
Краят на настилките също явно е избиран чрез зарове, хвърляни на тъмно – на места няма бордюри и настилката директно влиза в тревата, на места има павета за разделител между пешеходната и тревната площ, на места са оставени старите големи бордюри от бетон, на места има малки нови бордюрчета. Ако има пети вид, не съм го видял, но не бих се и изненадал.
Едва 20-ина метра – 4 различни настилки (има още мноого, незаснети)
Може би е време за абзац с нещо хубаво. Новите поставени осветителни тела (без обосновка защо, но все пак…) са приемливи. Семпли, без бароковите орнаментики на лампите по Главната, които нямат нищо общо нито с Пловдив, нито с парка, нито със съвремието, са някак си изненадващо приятно попадение. Без да бъдат дизайнерски шедьовър стоят чудесно, сравнени с павилиона в центъра на парка. А самият павилион "впечатлява" – с прожекторите вътре (които по принцип се слагат временно по строежи), безумното вдигане на нивото му с 5-10 сантиметра, и пълния успех в опита да не бъде нито съвременен, нито добро копие на стария. За отбелязване е и удивително кичозното едновременно използване на покрива на доста скъпо медно покритие и на стъклени покривни прозорци с метални нишки, от онези, които слагат на най-бедните входове по блоковете в Тракия.
Зелените лампи, вкарани в тревната настилка, които осветяват дърветата в зелено нощем са от онези неща, заради които ми иска да нямам никакви естетически възприятия, та да спя спокойно нощем. Един вид, като дизайнера, взел това решение.
Целта тук не е да се каже "Нищо не бива да се прави, и преди си беше супер!", а че когато нещо се прави, бива да се прави с обща мисъл, идея и план, а не произволно и хаотично. А това става, когато имаш единен проект и откритост поне пред архитектурната колегия.
Чистенето по сталинистките кооперации по „Цар Борис III”
Облицовката на партерния етаж би трябвало да бъде в един цвят
Графитите бъркат много дълбоко в здравето на едно от общинските предприятия и чистенето на надписи, тагове и рисунки е честа практика в града. В крайности не бива да се впускаме – нито е готино да има тагове на некадърни художници навсякъде, нито пък е нормално да живеем в супер-хигиенична среда, в която единствените рисунки по стените са тези, които са одобрени от властта. Единственото, което искаме е когато се чистят тагове, да се прави не-идиотско, вместо както досега – „Докъдето стигне машината“.
Боядисаният врачански камък на подлезите по Гладстон се преживява с няколко дълбоки въздишки, но изчистените графити от облицовъчните камъни по първите етажи на сталинистките кооперации по бул. „Цар Борис III“ около Пловдивския университет е прекалено. Това лято вместо тъмнокафявия си цвят, партерните етажи до средата се сдобиха с бледожълтеникав цвят, заради чистенето на графитите. „Докъдето се стига“ е класически метод за боядисване, който познаваме например от Младежкия дом. Понякога обаче съвсем мъничко усилие е достатъчно, за да направиш в един цвят целия партерен етаж. Резултатът сега е по-грозен и по-дразнещ и от графити-таговете.
Баскиа – още едно красиво заведение
Заведенията, а и галериите в Капана, буквално вече са съседи стена до стена
Преди около година бяхме писали за заведението „Да, за теб“ и радостта ни, че се появява нещо с готин интериорен дизайн, извън Арт Нюз Кафе. Развитието на Капана, града и Всичко останало обаче явно повлече крак на дизайнерите и имаме (поне) още едно заведение с много приятен интериор, екстериор и дизайн като цяло – Баскиа, на края на ул. „Братя Пулиеви“. От дограмата, през залата на заведението, стените, колоните с видим камък, високия таван и тоалетните, всичко е изпипано и особено уютно, в европейски мащаб. Единственото, което дразни и бърка в здравето е витринната врата (входът откъм „Братя Пулиеви“), която е в кофти контраст с дървената дограма.
Медиакафе и Нощта на музеите и галериите
Честно, очаквахме по-малко хора
За събитието ни по време на Нощта на музеите и галериите писахме доста, но тук, сега, един месец по-късно искаме само отново да изразим задоволство от интереса от пловдивчани по темата с културното наследство. Радваме се, че благодарение и на арх. Анета Трифонова, и на арх. Любо Георгиев, видяхме различни гледни точки и идеи за опазване на архитектурно наследство – тема, за която много си говорим в Пловдив, но нищо не правим. За щастие интерес сред хората има, така че сме умерени оптимисти.
Ще си аргументираме и изложбата на архивните фотографии – поставени на местата, които са снимани преди 50 или 100 години, човек може да добие представа за реалната промяна на едно място, вместо повърхностно и елементарно да гледа черно-бяла снимка. Придружени с текст и информация, се опитахме не да впечатляваме, а да образоваме публиката. Вярата ни е, че изложбите – а всъщност не само те, а всички видове медии и мултимедии – трябва да се правят не да привличат хора и ахвания, лайквания и шервания, а да дават истинска информация, да образоват, да възпитават. Когато човек види изложба на Главната, обикновено ѝ се доверява и това е причината да сме критични към правописни грешки или исторически неточности.
Голямата базилика с проект и бъдеще
Проектът за залата, през която ще се гледат мозайките на Голямата базилика (снимка plovdiv.bg)
В края на лятото ни изненада и новината, че Голямата базилика ще претърпи реставрация и също както и Малката, ще стане атрактивен туристически обект. Много текст за това няма да отделяме, защото освен малко медиен шум, нищо друго реално не сме видяли. Положителното е, че инвестициите в култура и наследство продължават, че неправителствените фондации явно виждат потенциал и добри партньори в Пловдив, за да си изсипват парите тук, а не в произволен друг град.
Негативното е, че въпреки че основното финансиране идва от частен фонд, би било добре да следваме тенденциите от площад „Централен“ и да не ни изненадват с готов проект и архитект, а да се направи поне някакъв опит за конкурс, пък бил той и само национален. Малката базилика изглежда страхотно отвътре, но отвън прилича на Кауфланд. Можеше да се направи опит да се предотврати това и с Голямата базилика (не, че проектът е лош, коментар върху него може да има след красивите картинки, а когато има нещо реално).
Неархитектурен коментар за победата на Пловдив 2019
През лятото се случи нещо особено важно, което не е свързано толкова директно с архитектурата, но е важно за Живота, Пловдив и Всичко останало – Пловдив спечели надпреварата за Европейска столица на културата през 2019-а. И въпреки, че не става дума конкретно за архитектура, тази тема щем-не щем ще присъства навсякъде в следващите пет години, освен това рубриката си е наша и ще правим каквото си искаме.
Много често в т.нар. „арт-среди“ колеги или хора, с които работя, се учудват от факта, че се вълнувам от футбол, тази така нисша и простовата игра за обикновени хора от lower-middle-class семейства, които само крещят, псуват и плюят слънчогледови семки. Футболното фенство обаче учи на нещо много важно. Нещо, което скоро не съм виждал в изкуството – независимо дали е масло на платно или „скулптура“ на ботуш, от който тече вода.
Учи на любов, на онази любов в нейния истински смисъл, безрезервна и сляпа. В която обичаш твоя отбор, макар и да не можеш да кажеш защо, понеже го обичаш от 3-годишен, подкрепяш го, без значение, че от едната ти страна на стадиона стоят нео-нацисти, от другата страна – комунисти, а от третата – анархисти. Нищо, че не искаш да се свързваш с тях по никакъв начин си там и обичаш си тима дори, когато е загубил. И въпреки, че не си съгласен с идеите и вижданията например да се заколят всички роми, ти си на стадиона със споменатите по-горе хора и заедно правите едно и също нещо, с цел да помогнете на онези 11 на терена да спечелят.
Независимо дали любовта ми се казва Ботев Пловдив или просто град Пловдив, ми се случва – както на мен, така и на куп други хора, – да я подкрепям с хора, чиито интереси, виждания или действия не ми се нравят. И това го правят много други хора, сигурно много, които не харесват и моите идеи за това как се подкрепя този идеал. Но някак си във футбола този модел действа и десетки хиляди хора заедно подкрепяме Ботев Пловдив, въпреки различията си, без всеки от тях да дава пресконференции, че харесва/не харесва пришълци от чужбина (или София)/млади от школата.
Смятам, че всеки от възпитаните, ерудирани, образовани и интелигенти хора от културните среди може да се поучи от този пример на простолюдието, което се интересува от футбол, и ако наистина обича Пловдив, да го обича заедно с другите хора, които правят нещата не по техния начин. И в идните 5, а и следващите 50 години, пловдивчани да покажем, че можем заедно да си обичаме Пловдив, без значение дали сме българи, арменци, цигани, дали пишем статии, правим снимки, рисуваме живописни платна, или връзваме коледни лампички около гипсови скулптури. С една реч, културните хора да покажат, че са поне толкова културни, колкото футболните фенове.
Архив Архитектурни обзори:
За автора
